Читать «Историята на безухия Хоичи» онлайн

Лафкадио Хърн

Лафкадио Хърн

Историята на безухия Хоичи

Много отдавна, преди повече от седемстотин години, в залива Дан-но ура, в пролива Шимоносеки, се разгоряла последната битка между дълго враждуващите Хейке, рода Тайра, и Генджи, рода Минамото. В нея загинали всички Хейке, дори жените и децата, а също и малолетният император Антоку Тенно. И оттогава насам, вече седем столетия, призраци витаят на този бряг… И другаде съм разказвал за чудноватите раци, които се срещат само тук — раците Хейке с човешки лица върху черупката. Говори се, че са душите на воините Хейке. Ала и други странни неща могат да се видят и чуят по тези места. В безлунни нощи по крайбрежието блуждаят или припламват над вълните хиляди призрачни огньове — бледи светлинки, които местните рибари наричат ониби — дяволски огньове. А задухат ли ветровете, откъм морето се надига глъч, наподобяващ грохот на битка.

Преди духовете на Хейке били много по-неспокойни от сега. Те издебвали минаващите нощем кораби и се опитвали да ги потопят; никога не пропускали и случай да удавят плувец. Тъкмо за да ги усмирят, построили в Акамагасеки будисткия храм Амидаджи. До него на самия морски бряг направили и гробище, поставили и паметни плочи с имената на удавения император Антоку Тенно и неговите велможи и там редовно се отслужвали будистки служби за блуждаещите им души. Това като че поуспокоило Хейке и те вече не причинявали чак толкова беди, но от време на време вършели странни неща, сякаш за да подскажат, че все още не са намерили пълен покой.

Преди няколко века живял в Акамагасеки слепец на име Хоичи, прочут с умението си да разказва легенди под съпровод на бива. Той от дете пеел и свирел и още съвсем млад надминал учителите си. Но като бива-хоши Хоичи се прочул най-вече с баладите си за Хейке и Генджи. Казват, че когато пеел за битката в Дан-но ура, „даже душите на мъртвите не можели да сдържат сълзите си“.

В зората на славата си Хоичи бил много беден, но един добър човек му помогнал да стъпи на крака. Това бил настоятелят на храма Амидаджи, ценител на поетичното слово и музиката, който често канел Хоичи да свири и пее. След време, очарован дълбоко от рядката дарба на младежа, той го поканил да живее при него.

Хоичи приел с благодарност. Отредили му стая в самия храм, а в замяна на храната и подслона трябвало само да доставя с музиката и баладите си удоволствие на своя благодетел в свободните му вечери.

Една лятна привечер повикали настоятеля да отслужи опело на покойник от околността. Той взел със себе си своя послушник и оставил Хоичи сам в храма. Нощта била гореща и слепецът пожелал да се поразхлади на верандата пред стаята си. Верандата гледала към малка градина зад Амидаджи. Хоичи зачакал там свещеника и се опитал да разсее самотата си със звуците на своята бива. Минало полунощ, а настоятелят не се връщал. Но нощта продължавала да бъде все така душна, за да си легне човек, и Хоичи останал навън.

По едно време най-сетне дочул стъпки откъм задната порта. Някой прекосил градината по посока към верандата и спрял точно пред Хоичи. Но не бил настоятелят. Плътен глас изрекъл името на слепеца — рязко и безцеремонно, така както самурай се обръща към подчинен. Младежът бил твърде смаян, за да се обади веднага, и гласът прокънтял отново грубо и повелително: