Читать «Историята за любовта на Анете» онлайн - страница 4

Скоро след това починаха родителите и. Състоянието им се беше стопило дотолкова, че Анете се принуди да постъпи като медицинска сестра в един град в северна Германия. Няколко месеца по-късно тя се запозна с един мъж, който поддържаше двора и, и той пожела да се ожени за нея. Отначало тя се поколеба, но с времето и тя го хареса, и денят за сватбата беше уточнен.

Сега тя трябваше да е истински щастлива, и въпреки това стана неспокойна. Нещо в нея, тя не знаеше какво, я плашеше. Тя дори се улови, че се губи в собствените си мисли; слушаше разсеяно, когато някой говореше с нея. Мислите и бяха мъгляви и неясни и я носеха в унесеността на тъжна и мрачна меланхолия. През нощта тя се будеше плачейки без причина. Тогава тя се опита да преодолее странната бариера, която постепенно се издигаше пред нея, с буйна нежност, със старстен копнеж за благосклонност.

Понякога, когато беше сама в стаята си, и гледаше през прозореца голите сиви къщи, и се струваше, че стените като че ли се разтварят като някаква мъгла и зад тях се отваряха врати, и там имаше улички, покриви с остри върхове, летни поляни и топли изоставени градини. И тогава я обзе настойчивият копнеж да се върне пак вкъщи, докато накрая на стигна до убеждението, че всичките и затруднения произтичат от това. Беше просто носталгия и за да я преодолее, трябваше само да се върне пак там и пак да види всичко.

Тя реши да посети родния си край за няколко дни и годеникът и дойде с нея.

Пристигнаха вечерта. Анете беше силно възбудена. Веднага щом си разопакова нещата в хотела, тя се освободи от годеника си и тръгна сама.

Стоеше пред къщата, която беше неин дом. Влезе в градината. Вълнението и нарастваше. Луната грееше, а покривите блестяха. Във въздуха се носеше дъх на пролет и тя имаше чувството, че и предстои нещо, някакво начало. То нарастваше, прехвърли хоризонта и приближи, искаше да бъде спомнено, искаше едно име.

Тя тръгна из поляните. Тревата беше натежала от роса. Черешите светлееха като нов сняг. И тогава се случи съвсем неочаквано: един глас, замечтан, забравен, потънал глас, замечтано забравено, потънало лице; вътре в нея нещо се скъса, нещо задъхано, нещо безкрайно далечно, невероятно уморено, тежко, тъжно — тя никога не беше мислила пак за него; сега то се надигна като живо и беше силно; изведнъж много обичано, загубено без никога да е било нейно — Герхард Йегер.

Тя се върна в хотела странно разколебана. Погледна годеника си — колко чужд и беше той! Можеше да го мрази, както стоеше там пред нея жив и здрав. С усилие можа да му каже малкото нужни думи. Той искаше да говори с нея; настояваше да премисли още един път; обеща и да я чака. Тя само кимаше на всичко това и искаше да остане сама.

Малкото дни, които беше преживяла с Герхард, сега станаха мъчение и нейна тайна. Вадеше писмата му и ги четеше, докато очите и се заслепяха от сълзите. Тя издири някои от другарите му и неуморно ги питаше какво знаят за него. Един от тях често беше говорил с него, дори и в дена, когато той паднал убит. Сега Анете за пръв път чуваше каква всъщност е била войната; за пръв път разбираше за какво и е говорил Герхард в нощта преди да замине; за пръв път осъзнаваше какво беше очаквал той от нея — спокойно място, пристан, малък огън от любов сред толкова много омраза; искра човечност сред унищожението; топлина, доверие, основа, на която да застане; земя, родина, мост по който да може да се върне.