Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 8

Словесната част от легендата съдържаше спомените на дядо му, преразказани от баба му: за дългите заседявания на чай в едновремешния първокласен вагон на фона на многодневната тайга, която преливала покрай прозорците в ясните есенни багри на широколистната гора и мрачнозелените — на боровата.

Покойният му дядо високо ценял японския принц, който бил получил образованието си в Сорбоната, един умен и свободомислещ сноб. Свободомислието му се изразявало преди всичко именно във факта, че си позволил невъзможната за японски аристократ волност лично и дори интимно да общува с господин Корн, който бил всъщност просто обслужващ персонал, макар и от висша категория.

Принц Котохито, който бил живял в Париж осем години, бил голям почитател на новата френска живопис, особено на Матис, и намерил в лицето на Александър Николаевич компетентен събеседник, каквито в Япония нямал. Александър Николаевич не бил виждал „Червените риби“, но бил готов да повярва на принца, че именно в този шедьовър на Матис най-ярко личало колко внимателно художникът е изучавал японското изкуство.

За последен път Александър Николаевич бил ходил в Париж през единайсета година, преди войната, когато „Червените риби“ още се намирали в хайвера на замислите на Матис, затова пък именно в онази година художникът бил представил на есенната изложба друг свой шедьовър — „Танцът“… По-нататък разказите на бабата за спомените на дядото плавно преминаваха в нейните собствени спомени за онова последно съвместно тяхно пътуване в чужбина и Шурик, който с лекота бе приемал познанството на своя починал дядо с японския принц, вътрешно се съпротивляваше на обстоятелството, че живата му баба наистина е ходила в град Париж, самото съществуване на който представляваше по-скоро литературен, отколкото житейски, факт.

Бабата изпитваше голямо удоволствие от тези разкази и май донякъде злоупотребяваше с тях. Шурик ги изслушваше смирено, като леко пристъпваше от крак на крак в нетърпеливо очакване на отдавна известния му край на историята. Не задаваше допълнителни въпроси, но баба му не се и нуждаеше от тях. С годините прекрасните й истории застинаха, втвърдиха се и сякаш като невидими кълбета лежаха в чекмеджето на скрина й редом със снимките и свитъка. Колкото до свитъка, той беше грамота, удостоверяваща, че господин Корн е удостоен с Ордена на Изгряващото слънце, най-високата държавна награда на Япония.

През шейсет и девета година стана великото преселение на семейството от малката уличка „Камергерски“ — Елизавета Ивановна упорито и пророчески използваше изключително старите имена на улиците — на „Брестка застава“, на една улица, чието име говореше, че някога е била прокарана през крайградската гора. Скоро след преместването, вече тук, на „Новолесная“, в нейния плитък ръкав, който се оттичаше към хълмчето на железопътните коловози, съединяващи Белоруската и Рижката линия — Брестката и Виндавската, уточняваше Елизавета Ивановна, — в новия, неправдоподобно просторен и прекрасен апартамент бабата за пръв път разкри пред петнайсетгодишния си внук самото сърце на легендата: то се намираше в три последователно поставени един върху друг калъфа, най-горният от които не беше оригинален — кутия от карелска бреза без никакви заврънкулки, с изпъкнал капак, затова пък двата вътрешни бяха истински японски: единият — от ябълков нефрит, вторият — копринен, сиво-зелен, с цвета на зимни морски вълни. Вътре се намираше той, Орденът на Изгряващото слънце. Това съкровище беше съвършено мъртво и лишено от славата си, от него беше останал само скелетът от скъпоценен метал, а множеството диаманти, които бяха представлявали душата му и, строго казано, основната му материална ценност, до един липсваха, като напомняха за себе си само с празните си орбити.