Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 219

Тя нямаше никакъв подробно разработен план. Имаше само едно голо и мощно намерение.

А Шурик пътуваше за Шереметиево. Час и половина обикаля огромната чакалня, гледа голямото табло, където се появяваха и изчезваха имена на градове, и му беше трудно да повярва, че те съществуват — Кайро, Лондон, Женева. Най-сетне се появи Париж. И той беше мираж като останалите, но за него се знаеше, че навремето там е живяла баба му. Така че той наистина съществуваше. И сега от там трябваше да се появи Лиля. Именно от Париж. Защо от Париж? Някаква неявна нишка се проточи, но Шурик не я дръпна: беше прекалено развълнуван и преизпълнен с неопределени очаквания. После обявиха, че самолетът от Париж е кацнал, а след още малко съобщиха от коя посока трябва да се очакват пътниците, така че той тръгна към мястото, където от стъклените врати излизаха френски туристи. Посрещаха ги екскурзоводи от „Интурист“, на вратата имаше някаква суматоха и силни френски възклицания и той се страхуваше, че няма да намери Лиля сред всичко това. Или няма да я познае. И докато се блещеше, въртейки глава, някой го дръпна за ръкава. Той се обърна. Пред него бе застанала дребничка чужда жена, много почерняла от слънцето, с дълга и разкошна, почти африканска коса. Тя се усмихна като маймунка и от нея, като пеперуда от какавида, изпърха Лилка и чуждата жена в същия миг престана да съществува.

Лилка подскочи леко и увисна на врата му — и това беше най-лекото женско тегло, същите тънки костички, малките ръце. Докосването мълниеносно го върна във времето, едва ли не в същия ден, когато те пак тук, в Шереметиево, се сбогуваха навеки-навеки, смъртно завинаги.

— Господи Боже мой! Никога не бих те познала!

— А аз бих те познал сред милион жени — промърмори Шурик.

И те започнаха да произнасят думи, които нямаха никакво отношение към случващото се, но изпълваха въздуха около тях, променяха състава му и създаваха гласовия облак на живия спомен.

Досаждаха им таксиметрови шофьори, питаха трябва ли им превоз, но те не чуваха, продължаваха да произнасят свързващите думи и да се радват един на друг.

После Шурик вдигна куфара и неудобния кашон с нестабилно залепени с тиксо дръжки, а Лиля се опита да го подхване отстрани, като бърбореше нещо за своята луда съседка Туска, която я накарала да мъкне тоя тъп кашон от Ерусалим до Париж, от Париж до Москва и слава Богу, поне няма нужда да го мъкне до Токио, каква глупост, че се съгласила, но на съседката синът й загинал в казармата, единственият й син, и тя малко се побъркала, седяла, плетяла и разплитала, като Пенелопа, и било тъжно да я гледаш, а дръжките се откъснали още в Лот, на „летище Бен Гурион“, и още там тя се видяла в чудо с този кашон.

По пътя решиха, преди да отидат в хотел „Централен“, където Лиля имала запазена стая, да прескочат до Шурик: Вера Александровна беше изразила желание да види Лиля Ласкина.

Лиля кимна:

— Да, да, само че за малко. Искам да отида до нашия блок, да вляза в двора, да се разходя из центъра, а и обещах да занеса този проклет кашон на майката на Туска.