Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 221

— Странно. Поне да беше Кропоткин…

Хванати за ръце, те минаха по „Кропоткинская“ покрай Дома на учените, където Пиля като малка бе посещавала всички детски кръжоци наред, включително театралния, покрай пожарната. Покрай къщата на Денис Давидов… Тя се усмихваше със слаба и объркана усмивка — колкото повече наближаваха нейния блок, толкова по-запазено беше всичко… Стигнаха до ъгловата сграда, където малката уличка „Чисти“ се вливаше в „Кропоткинская“. Спряха срещу входа на Лиля и тя впери очи в прозорците, които по-рано бяха нейни прозорци.

— А в нашия апартамент живееше една чудна старица, Нина Николаевна. В мъничката стая до кухнята. Тя е била предишната собственичка на апартамента, преди революцията са били много богато семейство. Май някакви индустриалци или бизнесмени, имали са нещо огромно на Урал, завод ли беше, не помня… И веднъж видях как патриархът спря тук, пътуваше с две волги, зелена и черна, явно в едната беше охраната му. Черната кола спря, той слезе, а тя вървеше към него, спря и му целуна ръка, а той я благослови и положи огромното си ръчище на шапчицата й. И си замина. Тук наблизо е резиденцията му. А аз се прибирах с чантата от училището и нали си бях доста нагло момиченце, притечах до нея и я питам: Ами вие откъде го познавате, Нина Николаевна? А тя казва: Когато патриархът беше млад свещеник, служеше в нашата домашна черква… Хем не ме лъжеше… А перденцата, гледай, перденцата в нейната стая са все същите. Нима е още жива?

Влязоха във входа: и миризмата беше същата. Тя се подпря на стената до радиатора. На това място те винаги се бяха целували, преди тя да побегне към втория етаж. Шурик обхвана главата й с ръце, повдигна гъстата й, леко плъстена на опип коса и докосна щръкналите й уши. Тази коса беше излишна.

— Ушичките — промърмори той. — Защо си си скрила ушичките? Защо си си пуснала косата?

Ушните й миди бяха нежни, почти без никакви извивки и зад ухото имаше една дълга вдлъбнатинка, тясно жлебче. Той прокара пръст по него, потресен от абсолютната неизменност на физическото усещане. Лиля захихика и размърда рамо:

— Шурик, гъдел ме е!

Тя вдигна ръка и го погали по косата — ласкаво и по майчински.

— Когато бях бременна със сина ми, кой знае защо, бях сигурна, че ще прилича на теб, че ще има коса като твоята и очи — също. А той е рижав.

— Имаш син? — учуди се Шурик.

— На четири годинки. Давид. Сега живее с майка ми. Защото аз отивам на стаж в Япония… Там работя от сутрин до късно вечер. Оставих го при нея… Добре, да вървим, да вървим…

— В апартамента ли? — попита Шурик.

— Не. Ще бъде прекалено. Съседите ни бяха отвратителни, само Нина Николаевна беше приятна. И изобщо — прекалено сърцераздирателно се получава. Тръгнахме просто да се разходим. Ужасно ми харесва. Нямаме и много време, тепърва трябва да занеса онзи проклет кашон. Хайде на Замоскворечието!

Излязоха от входа — на отсрещния тротоар стоеше Светлана със съсредоточено и бледо лице. Беше ги придружавала отдалече още от хотела, където беше отишла преди тях.

Шурик срещна очите й. Тя се извърна към стената и остана така, като наказано да стои в ъгъла дете. Безумно, ужасяващо унижение… Хванаха я!