Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 19

Людмила Евгеньевна Улицкая

Разбира се, именно Матилда Павловна задейства този прекрасен механизъм, но той предчувстваше, че сега това няма да има свършване, че в живота няма нищо по-хубаво и оттогава гледаше всички момичета, всички жени с различни очи: всяка от тях по принцип можеше да задейства неговото безценно оръдие и при тази мисъл ръката му се изпълваше с натежала плът, и той се мръщеше, защото понеделник беше едва вчера и до следващия трябваше да чака цели пет дена…

Затова пък до срещата с Лиля оставаха само четири. Тези емоции не се пресичаха по никакъв начин. Та и как да се пресичат, по какъв повод можеше да се пресече веселата крехка Лиля — която той всяка неделя изпращаше след лекциите, стоеше с нея с часове във високия вход на старата сграда, топлеше в пламтящите си длани детинските й пръстчета и не смееше да я целуне — с великолепната Матилда Павловна, обширна и спокойна като породиста крава, в която той потъваше целият без остатък всеки понеделник, именно в понеделниците, когато идваше в ателието след края на сеанса, помагаше й да приберат столовете, а после я изпращаше до гарсониерата й наблизо, където ги очакваше нейното котешко семейство — три едри черни котки, живеещи в кръвосмешение. Матилда им даваше риба, измиваше си ръцете и докато котките спокойно, бавно, но с апетит лапаха вечерята си, тя също бавно и с апетит се насищаше с помощта на това прекрасно, приспособено за целта младо момче.

Това момче беше случайност, моментна прищявка и тя не бе имала никакво намерение да търси наслада от него повече от онзи единствен случай. Но отношенията им някак се проточиха. Матилда не беше нито развратна, нито цинична, а най-малко от всичко — полово ненаситна: нищо от нещата, които тласкат една зряла жена в непохватните прегръдки на юноша. Някога тя беше омъжена, но след като изгуби първородното си дете и насмалко не си отиде от този свят, незабелязано изтърва своя обичащ чашката съпруг — в един прекрасен миг той се намери, кой знае защо, при нейна приятелка, и без да тъгува много за него, заживя трудовия живот на занаятчия: ваеше, лееше, работеше и с камък, и с бронз, и с дърво. След време влезе в колодата на скулпторите, които печелеха добре от държавни поръчки, и сътвори цял полк герои на войната и труда. Работеше като майка си, селянка от Вишни Волочок, от тъмно до тъмно, не по принуда, а поради душевна необходимост. От време на време си хващаше по някой любовник от средите на художниците или на бачкаторите изпълнители. Каменоделци, леяри. Кой знае защо, все случваше на пиещи мъже и връзките от само себе си се превръщаха в доста еднообразно митарство. Тя се заричаше да не се занимава повече с тях, после отново се хващаше с някого и всичко й беше предварително известно с типа мъже, които постоянно се въртяха около нея, така че напоследък вече свикна с лекота да ги отпраща, преди на сутринта да я пратят за бутилка, та да си оправят махмурлука.

Това момче идваше при нея всеки понеделник като по уговорка, макар че помежду им нямаше никакви уговорки, и тя всеки път си мислеше, че за последен път си позволява тази лудория. А той идваше ли, идваше.