Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 97

Погледна надолу към обувките си и пропастта под тях. Имаше чувството, че се носи свободно в пространството. Не изпитваше световъртеж, а усещане за възбуждаща свобода. Достигна с крак до каменния перваз на прозореца, отблъсна се и изчака тялото й да се залюлее в обратна посока. Както и очакваше, пердетата не бяха спуснати. В този час на денонощието трябваше да отбягва спалнята. Притисна лице към стъклото и с удовлетворение установи, че е попаднала на кабинета. На бюрото имаше компютърен терминал, монтиран в правилно положение.

Бръкна в един от страничните джобове на сака и извади пластмасовите кръгове. Облегна се удобно на перваза, за да освободи ръцете си, след което отлепи прозрачните лепенки от задната част на кръговете и ги притисна към стъклото, изглаждайки гънките им с длан. Някои от тях бяха толкова здрави, че изобщо не успя да промени първоначалното им положение. Когато залепи всички кръгове, покритото пространство от стъклото беше някъде около половин квадратен метър.

Следващото й действие беше да слезе от перваза и отново да увисне в пространството. Изчака затихването на клатенето и погледна през облепеното стъкло. Пред компютърния екран имаше някъде около два кубически метра свободно пространство. Протегна ръка и откопча мобилния си телефон, окачен в калъфче на кръста й. Текстовото послание до мобилния телефон на Рут Щойфел беше приготвено предварително. Стефани беше сигурна, че ако Щойфел се намира в апартамента, телефонът й ще бъде някъде около леглото, задължително включен. Натисна един бутон и започна да брои секундите, представяйки си съвсем ясно поредицата от събития: Щойфел се буди, търси пипнешком телефона си в мрака, притиска го до ухото си и пита кой е, после осъзнава, че става въпрос за текстово съобщение, а не за разговор. Разтърква очи и изчита съобщението, което твърди, че на компютъра я чака имейл с изключително важно значение. Ще бъде изненадана, объркана, а може би и ядосана. Но няма да игнорира съобщението. Притежава прекалено силно развито професионално чувство, за да го стори.

Стефани закачи телефона на мястото му и освободи глока. Заглушителят беше монтиран предварително. Вдигна го на нивото на рамото си и зачака появата на Рут Щойфел в стаята. Но нищо такова не стана. Изчака две минути, след което отново изпрати посланието. Пак нищо. Ако Стефани беше на мястото на охранителката, досега със сигурност щеше да е влязла в кабинета, включила компютъра и проверила електронната си поща. За целта би трябвало да влезе в рамките на онези два кубически метра пред прозореца, и би получила два, а вероятно и три куршума. Всички те щяха да минат през пластмасовите лепенки на прозореца, без да пръснат стъклото на ситни късчета и следователно, без да вдигат прекалено силен шум.