Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 35

Стефани разбра какво изпитва, но не се чувстваше по същия начин. Защото, както войникът с основание беше посочил, вярата в терапевта е от решаващо значение за успеха на терапията. А през изминалите три седмици се беше получило обратното — колкото по-настоятелен ставаше Александър, толкова по-наранена се чувстваше тя и реагираше по съответния начин — от тъпо мълчание до открита враждебност. И изобщо не можеше да се спре…

Палмър си отбеляза нещо в бележника.

— Какво правите, когато не сте тук?

— Какво точно имате предвид?

— Ами вечер, да речем…

— Стоя си в апартамента. Пътьом си купувам нещо за ядене, после си го приготвям и сядам пред телевизора. Понякога предпочитам да чета…

— И изобщо не излизате?

Само веднъж. Беше през втората седмица, след дълъг ден на лъжи около един контракт в Ню Йорк, към който Александър прояви особен интерес. Прииска й се едно питие и се отби в някакъв бар на Сейнт Мартинс Лейн. Седна на малка масичка до вратата и в продължение на половин час не отдели поглед от трафика, очаквайки алкохолът да смекчи болката. Барът беше изключително оживен. Напусналите работа хора се събираха пред бара на малки групички, пускаха шеги, пушеха цигари. Помнеше, че мъжът носеше евтин костюм на райета. Беше започнал да се разширява в кръста, под брадичката му се оформяше втора гуша. Розовите, леко брадясали бузи се появиха откъм бара с халба бира в ръка. Предложението му беше тривиално — да я черпи едно питие. Тя отказа с любезна усмивка, но той вече се беше настанил на свободния стол срещу нея.

— Чакам хора — предупреди го тя.

— Може би мен? — ухили се мъжът, разкривайки два реда зъби на пушач.

Стефани замълча.

— Наистина ли не искаш още едно питие, скъпа?

Тя хвърли поглед по посока на компанията му.

— На бас ли се хвана?

— Хич да не ти пука за тях.

Беше леко пиян, дъхът му вонеше на бира.

— Не ми пука за тях.

— Аз съм Чарли.

— Не си ми интересен, Чарли.

Пое отпусната му ръка, която беше увиснала над масата, извъртя пръстите по посока на дланта, после тресна юмрука му върху плота на масата. Чарли смукна въздух през зъби, очите му се изцъклиха, ситни капчици пот избиха по бледото му чело. Стефани изпита чувството, че гледа отстрани как някой друг го изтезава. После се сети как се беше отнесла с Оливие и се отврати от себе си. Пусна дебеланкото, който побърза да скочи от стола и да се оттегли, разблъсквайки посетителите на бара и мърморейки нещо неясно под носа си.

Мартин Палмър търпеливо чакаше отговор.

— В момента не ми е много до купони — промърмори Стефани.

— Пиете ли?

— Какво?

Очите му бяха сведени към бележника.

— Употребявате ли алкохол? — Погледна я едва сега, после побърза да поясни: — Вечер, след като се приберете у дома…

Усети как редом с гнева я обзема и лека тъга.

— Недостатъчно…

Беше наясно, че защитните й сили се надигат — факт, който доказваше колко са били занижени до този момент. Това не се дължеше на неумелите въпроси на Палмър — тя беше искрено изненадана от неговата непохватност — а на нещо вътре в нея. Ставаше дума за желанието да се разтовари — нещо добре познато. Но Палмър не беше подходящият изповедник. Разговаряха в продължение на два часа. Не бяха малко въпросите, на които тя искаше да даде искрен отговор, но нямаше как да го стори. Поне не на него. Подобно нещо би я накарало да изпита чувството, че девалвира истината.