Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 33

— Какво ще кажеш за Дарко Асанин?

Беше чувала това име. Принадлежеше на някакъв белградски рецидивист.

— Не.

— Някой друг от тази част на света, за когото би трябвало да зная?

На лицето на Стефани се появи хладна усмивка:

— Защо? Не ти ли стига Аркан?

Не мога да понасям метрото. Вечерта е зловонна и гадна. Бизнесмени се потят в загубили форма костюми. Минавам под моста Хънгърфорд и тръгвам към Уестминстър покрай Виктория Ембанкмънт и Министерството на отбраната. Грохотът на трафика и самолетите в небето постепенно намалява, същото важи и за човешката глъч. В душата ми е тъмно и студено. Откритите пространства се превръщат в четири стени, изведнъж се озовавам в тясната стаичка на малък хотел. Леглото е тясно, с тънък дюшек. Обзавеждането се изчерпва с един дървен стол, натикан между бюфета и скрина.

Лежа на леглото и гледам в тавана. Студено ми е, едновременно с това се потя. Изглеждам така, сякаш искам да кажа нещо, но няма кой да ме чуе. Не усещам кога се напикавам и подмокрям тънкия дюшек. Раздвижвам се едва когато ми става лошо и всеки момент ще повърна. Но реакцията ми е твърде бавна. Падам на колене и изсипвам на пода съдържанието на стомаха си. Гърбът ми се тресе. Когато най-сетне свършвам, тялото ми се претърколва на една страна и се свива на кълбо. Не знам колко време съм останала в тази поза.

20 януари 2000 година. Билбао. Пет дни след Белград и след Аркан. Три дни, откакто съм пристигнала в Билбао и съм се регистрирала в тази тъмна дупка. Предполагаше се, че ще остана тук само тридесет и шест часа. Нещата бяха прости и ясни: получавам пакета в пощата, използвам новата си самоличност само за пътуване до Рабат, след което я унищожавам. В Мароко ползвам цяла седмица почивка под името Делфин Лафонт — същото, което съм използвала на влизане в тази страна десет дни по-рано. След което се връщам в Париж, както е планирано. Просто и клинично до съвършенство, съвсем в стила на Петра.

В началото ме обзе страхотна летаргия. Мускулите ми се наляха с олово, кръвта ми застина. Представям си я как се съсирва и почернява. Заедно с тази представа идва и чувството на ужас, което пълзи у мен и ме задушава. Цели две години и половина съм функционирала без капчица страх. Гонейки механичното съвършенство, аз съм превръщала безпокойството в предпазливост, болката в наказание. Исках да не изпитвам нищо, независимо от това, което върша. Исках да го върша с безкомпромисна ефикасност. Бях сигурна, че съм елиминирала съмнението и риска от живота на Петра Ройтер.

Но сега, просната на пода и обляна в пот, с препълнена от емоции душа, аз знам, че съм се пречупила. В продължение на два дни не мога нито да ям, нито да пия. Организмът ми отказва да приеме каквото и да било. А също и душата ми. Усещам, че в известен смисъл се отказвам от самата себе си. Но ако разглеждаме нещата в друга светлина, аз отказвам да приема един неканен гост.

По-късно си казах, че сега е моментът да престана да бъда Петра Ройтер. Но ако искам да бъда честна трябва да призная, че тялото ми вече е направило своя избор. Две години и половина като Петра са ме отровили здравата.