Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 258

— Ще измислим нещо, Стефани.

— Не.

— Вземи следващия самолет!

— Ако не сляза от този самолет на летище „Хийтроу“ ти ще бъдеш убит — клатя глава аз.

На това той няма отговор. С крайчеца на окото си забелязвам нетърпеливото пристъпване на служебните лица. Единият отново прочиства гърлото си и аз му казвам, че тръгвам. Правя всичко възможно да не заплача.

— Спасявам ти живота, Костя — шепна аз. — Ще се справя с всичко, което ме чака, само ако съм сигурна в това… Ти си ми прекалено скъп, за да те загубя. Те искаха да ти видят сметката. Зъб за зъб. Твоят живот срещу този на Маршал. Сега обаче ще получат моя живот срещу този на Маршал. Такава ни е уговорката и аз трябва да я спазя.

— Но ти сама каза, че не можеш да се довериш на Александър!

— Вече мога — тъжно се усмихвам аз. — Защото той знае, че докато ти си жив, спокойно може да разчита на мен. И това е всичко, което има значение.

— Това е безумие!

— Знам. Но такъв е и светът, в който живеем. Ние не сме като другите, забрави ли?

— Няма да ти позволя да направиш това!

— То не зависи от теб.

Целувам го за последен път. Устните ни се слепват здраво, сякаш завинаги. Искам този миг да продължи вечно: да го усещам с тялото си, да поглъщам аромата му, да докосвам устните му…

— Обичам те, Костя — шепна в ухото му аз. — И винаги ще те обичам.

После се откъсвам от него. Не съм сигурна, че чувам думите му, но май и те приличат на моите. Не съм сигурна, тъй като вече тичам към самолета. Прехапвам устните си толкова силно, че те пак започват да кървят. В средата на гърдите ми се появява малка гореща топчица, въпреки всички усилия, които полагам. Вече зная за себе си нещо, което не съм знаела досега. Способна съм на нещо, което никога не съм допускала, далеч по-голямо от всичките умения на Петра Ройтер, взети заедно.

Продължавам да тичам към зейналата врата на самолета. Усмихнатото лице на стюардесата е размазано петно, което бързо прелита покрай мен. Тя ме посреща с „Добре дошла“ и ме насочва към втория етаж.

Не поглеждам назад.

Москва

Навън валеше силен сняг — резултат от поредната зимна виелица. Константин Комаров беше на първия етаж на някогашния държавен дом за сираци, обозначен от съветската бюрокрация с номер 23, даваше напътствия на екип от работници, които монтираха редица нови душове. Това беше втората им задача в дома, след основния ремонт на спалните помещения, завършен в края на януари. Всичко беше подменено — мазилка, под, изолация, мокети. Нови бяха и леглата, централното отопление, двойно изолираните прозорци.

Комаров погледна часовника си. Единадесет и половина. Беше станал по тъмно — някъде към пет и половина — шест. Прецени, че вече е време за чаша чай. Спусна се по стълбите отзад, мина покрай отворената врата на офиса и изведнъж се спря. На бюрото лежеше плик, на пода имаше мокри отпечатъци от обувки. Огледа коридора в двете посоки. Стъпките водеха към изхода, снегът се топеше и бавно се превръщаше в малки локвички. Проследи ги, но навън нямаше никой. Върна се в офиса и взе плика. Надписът се състоеше от една-единствена дума: Костя. Отвори го. Вътре имаше два прегънати листа хартия. Първият съдържаше цифрите на шифрована сметка в цюрихската банка „Гудериан Майер“, а вторият беше писмо от Алберт Айхнер, който обясняваше, че въпросната сметка е открита на негово име и му даваше инструкции как да се възползва от нея.