Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 202

— Но как го прие ти?

— Като не му обръщах внимание. Като се изключих… В такива случаи не мислиш нито за миналото, нито за бъдещето, най-малко пък за нещата, които ти липсват. Опитваш се изобщо да не мислиш. Живееш само в настоящия миг и не чувстваш нищо. В мисловен план просто изключваш.

— А във физически?

— В Сибир човек не мисли за тези неща — усмихна се Комаров.

— Знаеш много добре какво те питам!

— Физически или си силен, или си слаб — рече с въздишка той и я погали по косата. — Или имаш късмет, или нямаш. Толкоз. Нищо не можеш да направиш. Освен да чакаш…

Телефонът пронизително иззвъня в мрака. Комаров вдигна бързо. След обмен на известно количество нечленоразделни звуци той скочи от леглото и започна да се облича. Стефани го попита какво става с натежали за сън клепачи. Нищо, отвърна той. Налагало се да излезе по работа.

— Колко е часът?

— Пет и двадесет.

— Каква работа имаш в пет и двадесет?

— В Ню Йорк е девет и двадесет — отвърна той.

— Там ли отиваш?

— Не — отвърна той, наведе се и я целуна. — Ще се видим по-късно.

Но не стана така. Обади й се към обяд и каза, че нещата са се усложнили. Не искаше да обяснява по телефона. Каза, че ще й се обади в по-удобен момент, но едва ли ще успее да дойде на новогодишното парти на Ватукин. На което Стефани отвърна, че и тя няма да отиде.

— Трябва да отидеш — настоя той. — Представи си какво ще си помислят, в случай че се оттегляш винаги, когато го правя и аз.

— Не ме интересува.

— Нито пък мен. Но разбираш какво искам да ти кажа, нали?

Шосето между Рубльово и Успенское беше единично, осеяно с дупки асфалтово платно, което се виеше сред боровите и брезови горички на Подмосковието. Снегът продължаваше да вали, фаровете проправяха тунели в мрака, чистачките с мъка прогонваха едрите снежинки от предното стъкло. Над шосето бяха надвиснали отрупани със сняг клони — бели арки на фона на мастиленочерния мрак. Стефани се беше настанила на задната седалка на мерцедеса, който Ватукин беше изпратил да я вземе. Беше последен модел, блиндиран, със затъмнени стъкла и телевизор. Шофьорът обаче не беше последен модел — дебел и нисък, с кожено яке, прекалено тясно, за да побере едновременно пистолет и шкембе, с постоянно димяща цигара между напуканите устни.

Минаха през Барвиха и Жуковка — малки селца, които изчезваха още преди да са се появили. После изведнъж завиха по черен път, почти незабележим под снега. На стотина метра по-нататък имаше бариера и малка дървена будка, в която дежуреха двама въоръжени пазачи. След размяната на няколко кратки фрази бариерата се вдигна и мерцедесът пропълзя в смълчаната заснежена гора. Дачата се показа едва след километър — една обляна в ярка светлина архитектурна гротеска, заобиколена от висока стена. Тя не беше копие на къщата, на която Ватукин толкова се беше възхищавал по време на краткия си престой в норвежкото пристанище Берген. Не, тя беше самият оригинал! Толкова я беше харесал, че беше наредил да я купят, демонтират и пренесат в Русия, където да я построят отново. Но, както се оказало впоследствие, къщата не била достатъчно голяма. Какво било решението му? Да построи още една къща в непосредствена близост до първата. Получили се сиамски близнаци — също като в случая с Маджента хаус. Но площта пак се оказала недостатъчна и Ватукин заповядал да се вдигнат по още два етажа. В резултат вече никой не бил в състояние да разбере с какво точно го беше привлякла оригиналната норвежка къща.