Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 201

— Как бихте постъпили на мое място?

Власко се замисли, а Стефани се вслуша в странното свирене, което издаваха гърдите му.

— Има един човек, който може да ви помогне — промълви след известно време той. — Казва се Сергей Рошков и беше мой заместник в „Биопрепарат“. След бягството ми зае моето място. Ако го откриете, спокойно можете да му се доверите.

— Къде се намира в момента?

— Някъде в Москва. Всъщност чух, че се крие…

— Защо?

— Не знам.

— Как да го открия?

Власко започна да се рови в чекмеджетата пред себе си. След известно време намери каквото търсеше и се изправи. В ръката му имаше сребърна табакера, облицована с кожа.

— Първо трябва да откриете Валентина Руденко — каза той, докато й подаваше табакерата. — Тя е стара дружка. Ако някой изобщо знае местонахождението на Рошков, това е тя. Преди много години ми подари тази табакера. Преди да отлетя за Париж, споделих с нея намеренията си да избягам. Не казах на никой друг. Разбрахме се, че ако някога отново види табакерата, това ще е сигнал от мен. Открийте я и я попитайте за Сергей. Ако и тя не знае къде е, значи със сигурност е мъртъв.

22.

На 30 декември температурата в Москва беше минус петнадесет градуса, имаше виелица. Самолетът й закъсня и затова стигна до Кутузовски проспект чак в осем. Плати на таксито и колебливо се спря под арката. Той ще знае. Ще го види в очите ми, ще го помирише върху кожата ми. Посрещна я пред вратата на асансьора и я целуна. Влязоха в апартамента и той й наля чаша вино. Ето, всеки момент ще стане…

— Как се чувстваш?

Стефани му каза истината.

— Бях самотна. Преди да те срещна, никога не се чувствах самотна, макар че често оставах сама. Как беше в Швейцария?

— Красиво. И пусто.

Започна да я съблича. Тя се опасяваше, че белезите ще я издадат. Никога не ги беше виждала толкова изявени, но сега изведнъж установи, че са се скрили и са станали почти незабележими. Това обаче не й пречеше да ги усеща. Започнаха да се любят. Тя се чувстваше напрегната и засрамена. После изпи няколко пълни чаши, сякаш за да отмие вината. Втория път почти успя да се престори, че нищо не се е случило.

Ядоха нарязан на тънко милански салам, италианско сирене и шотландски ръжени бисквити — всичко това закупено от някакъв деликатесен магазин в Цюрих. Лежаха на пода в дневната, върху матрак сред разхвърляни дрехи, придърпали по един чаршаф около голите си тела. Стефани искрено се надяваше повече да не мърдат. Комаров пушеше. Дълго време мълчаха. После той извърна глава и я попита за какво си мисли.

— За всичките тези години, които си прекарал в затвора — отвърна с въздишка тя. — Безкрайно дълги, при ужасни условия. Питам се как си оцелял.

Отговорът му беше почти гневен.

— Оцелях като всички останали — като се примирих и приех…

Стефани се надигна на лакът и се втренчи в лицето му.

— Примирил си се?! Приел си?!

— Не присъдите, не и властта, която ги е издала — уточни той. — Примирих се с продължителността им. Колкото по-скоро приемеш действителността, толкова по-бързо преминава тя. Влезеш ли вътре, нищо не можеш да промениш. Онези, които се опитват, просто страдат повече от останалите. Всеки ден в затвора им се струва два пъти по-дълъг. И това бързо им проличава…