Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 177

— Защото са уязвими. И, което е още по-важно — те са признак на уязвимост.

— По какъв начин?

— Най-лесният начин да ме притиснат е да притиснат тях.

— Тогава защо си се захванал с това?

— Захванал ли? — намръщено я погледна той. — Аз винаги съм си бил с тях.

— Нещо не те разбирам…

Забеляза колебанието в очите му и се въоръжи с търпение.

— Когато мама изчезна, а баща ми беше осъден на дванадесет години в Норилск, аз бях изпратен в едно държавно сиропиталище. То нямаше нищо общо с Измайлово. Това тук е далеч по-модерно. Моето първо сиропиталище беше строено в средата на деветнадесети век и нищо не беше пипано. Бях осемгодишен. Пристигнах заедно с още шест деца като мен. Беше посред нощ, дяволски студено… Още помня, че беше двадесет и пет под нулата и навсякъде имаше сняг. Спахме на две легла. На другата сутрин разделиха истинските сираци от онези от нас, чиито родители бяха в затвора. Оказахме се трима. Отведоха ни в голяма стая, където началникът на сиропиталището ни дръпна една реч. Той каза, че нашите родители са врагове на държавата, а ние трябва да бъдем превъзпитани. Раздадоха ни декларации, които трябваше да подпишем. В тях пишеше, че сме съгласни да се откажем от своите майки и бащи и приемаме за свой единствен родител Родината. От трите отделени деца, само аз можех да чета.

— Подписа ли декларацията?

— Не. Подписът ми би означавал признание, че държавата съществува.

— Стига, за бога! Та ти си бил едва осемгодишен!

— Но бях достатъчно възрастен, за да разбирам. Родителите ми се бяха погрижили. Предполагам, че това беше друга форма на индоктринация. Но дори тогава аз вярвах в нея.

— А сега?

— Сега също.

Сънлив келнер пристъпи към масата им. Комаров поръча и за двамата. Стефани хвърли поглед към другата двойка. Преди малко бе решила, че става въпрос за класика — заможен мъж на средна възраст е заковал малко красиво момиче, което вероятно работи на час. Сега обаче не беше толкова сигурна. Телесният език просто не пасваше: той изглеждаше деморализиран, а тя го утешаваше. Келнерът се оттегли.

— А другите деца подписаха ли?

— Да.

— Какво стана с тях?

— Присъединиха се към останалите обитатели на сиропиталището.

— А ти?

— Преместиха ме в друг приют. В южния край на града, непосредствено до заводите „Москвич“.

— Приют?

Комаров отпи глътка шампанско.

— Отказът ми да подпиша беше приет като доказателство за умствено разстройство. Такива бяха времената. Докторите ни убеждаваха, че неподчинението е болест, която трябва да бъде лекувана. Мен ме лекуваха с инжекции в гръбначния стълб. Твърдяха, че трябвало да източват течност от него, за да излекуват заболяването в главата ми. Имаха и други методи — даваха ми някакви таблетки, инжектираха ми някакви лекарства. На даден етап получих такова жестоко главоболие, че изобщо не можех да се помръдна. Шест месеца не успях да се отърва от него.

— Всички деца в приюта ли бяха като теб?

— Около петдесет процента. Другата половина наистина бяха с психични увреждания. А с течение на времето такива получаваха и около две трети от петдесетте процента нормални деца.