Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 136

— Но правилни… — Пръстите му поемат лявата ми длан, която вече е зараснала, но раната все още личи: — Нали така?

Правя опит да си представя какво мисли. Вероятно предполага, че съм се появила в Ню Йорк, за да открия Коба. Знае, че в „Съмърсет“ съм се виждала с Анатолий Медаев. А сега ме поставя и там, в апартамента на Сентръл Парк Уест.

— Телефонът и факсът на „Галилео Рисорсис“ в Лондон вече не работят.

Това е истина. Маджента Хаус ги изключи в момента, в който се прибрах от Ню Йорк.

— Кейт Марч е една голяма загадка… — Очите му се плъзгат по дрехите ми, които са разпилени по пода на спалнята. — Мисля, че ако хвърля едно око на документите ти, веднага ще разбера, че вече не си Кейт Марч. Какво пише в паспорта ти? На чие име са кредитните ти карти?

Не мога да кажа какво чувства. Не е нито ядосан, нито нетърпелив, нито безразличен.

Той докосва козметичния белег в предната част на рамото ми.

— Каза, че си получила това при автомобилна катастрофа. Но на мен ми прилича на рана от куршум. Тук е влязъл, отзад е излязъл.

— Може би си прав — едва успявам да промълвя аз.

— Прав съм, разбира се.

— Е, нали сам каза, че съм тайнствена жена?

— А Мехелен тайна ли е?

Замръзвам. Вече няма никакъв смисъл да лъжа.

— От Ню Йорк до Москва и обратно хората тънат в догадки — продължава той. — За инцидента в Сентръл Парк Уест се появиха какви ли не теории. Но сериозните кандидати за извършители са малко. А още по-малко са жените. Всъщност, има само една… Професионална убийца и терористка. От известно време не се е появявала, но има завидна репутация. Няма спор, че е талантлива. Проблемът е там, че никой не знае къде е и как изглежда. Все пак има нещо, по което може да бъде разпозната. Преди няколко години е била член на някаква банда в Белгия. В град на име Мехелен станала престрелка с полицията, при която въпросната жена била ранена, но въпреки това успяла да избяга. Къде била ранена ли? В лявото рамо!

Искам да кажа нещо, но от устата ми не излита нито звук. За Костя мълчанието ми е достатъчно.

— Ти се казваш Петра Ройтер — заявява той.

Сега вече съм по-гола, отколкото бих искала. Изправям се в леглото и придърпвам някакво одеяло. Костя не помръдва. Когато най-сетне мога да говоря, от устата ми излитат гневни, несвързани и жалки слова.

— Значи реши първо да ме изчукаш един-два пъти, а после да ми хвърлиш в лицето всичко това, така ли?

— А ако не бях ти казал нищо? — незабавно контрира той. — Колко пъти щеше да ме изчукаш ти, преди да споменеш нещо по този въпрос?

Намериха едно евтино италианско ресторантче с карирани покривки, свещи в зелени шишета и избледнели фотографии на Сицилия по стените. От скритите тонколони звучаха протяжни неаполитански песни. Поръчаха си пица и пиха кианти. Комаров беше облечен с костюма, с който пристигна, но без вратовръзка. Марка „Бриони“ — Стефани я бе зърнала, докато се обличаха. Повечето мъже носят костюмите си като пижами, помисли си Стефани. Стояха им зле, бяха измачкани — по-скоро обида за собствениците им, отколкото комплимент. Но Комаров беше изключение — строен и с изправена стойка, той беше истински манекен за хубавите мъжки костюми, които наистина му отиваха. Мъжът на масата срещу нея по нищо не приличаше на онзи, с когото цял следобед се беше любила. Насреща й седеше един истински бизнесмен — културен, богат и самоуверен. Татуираният бивш затворник си беше отишъл. Стори й се абсурдно, че дрехите могат да преобразяват по този начин, но беше факт.