Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 132

Жената го потърсила по телефона и пожелала да го види. Уговорили си среща, на която тя поставила условията си за предаване на негативите: изсмукване на суми от определени сметки в „Гудериан Майер“ и информация за финансовите операции на подбрани клиенти на банката. Невъзможно, отвърнал Айхнер. Жената го посъветвала да си помисли добре, след което му дала една седмица отсрочка. Пет дни по-късно Стефани се срещна с Айхнер в Копенхаген.

Тогава още беше Петра. И съвсем като хищен звяр не пропусна да се възползва от шанса си.

— Нямам много време — предупреди я Айхнер.

Беше блед като платно, ръцете му трепереха. Стефани си помисли, че спокойно може да хвърли топа още преди изтичането на срока. После го попита как ще постъпи, ако тя му откаже. Той изпъна рамене, заби очи в нейните и отговори с цялото достойнство, на което беше способен:

— Ще направя всичко необходимо да защитя своето семейство и банката от срама, който се стовари върху главата ми.

Но не това беше причината, поради която Стефани прие поръчката. Не бяха и парите. Направи го от уважение към твърдостта, с която този човек бе отхвърлил шантажите на неизвестната италианка.

— Ще го направя, но при едно условие.

— Казвай.

— Да станеш мой банкер.

Прекалено скован от ужас, за да й откаже каквото и да било, той само кимна с глава.

Петра доволно се усмихна.

— Смятай ги за покойници — увери го тя.

И в рамките на една седмица това стана факт.

Името на Петра Ройтер изобщо не беше споменато — в Копенхаген тя беше просто една жена, която може да помогне. А след това тя се превърна в жената, която се оттегли в Южна Франция — Стефани Шнайдер. В същото време беше сигурна, че Айхнер е направил връзката и през ума му е минало очевидното: тя и Петра Ройтер са едно и също лице. Малко след като името й се появи във вестниците, в шифрованата сметка на Стефани Шнайдер постъпи и съответната сума. Той едва ли би могъл да храни илюзии относно занаята, с който си изкарва хляба. Но тя все се заричаше, че един ден ще го попита.

— И тъй, достатъчно сме говорили за мен, Стефани — подхвърли с любезна усмивка Айхнер. — Какво те води в Цюрих?

— Искам да ми направиш една услуга, Алберт.

— За теб винаги — потупа я по ръката той.

— Трябва да чуя онзи шепот, който никога не достига до ушите ми.

— Продължавай.

— Но това може да доведе дотам, че да влезе в противоречие с банкерската ти етика.

Той кимна с глава.

— Да поръчаме ли кафе? С по едно коняче?

— Разбира се.

Айхнер повика келнера, направи поръчката и по този начин спечели времето, което му трябваше. Когато отново останаха сами, той каза:

— Ти си онова изключение, което потвърждава правилото. Нямаше други преди теб.

Виена, петък. Прекрасно и хладно утро, лек ветрец духа по Доротеергасе. Клайст не отвори преди десет. Стефани погледна часовника си — вече беше десет и пет. Позлатеният знак над вратата изобразяваше немски готически пергамент върху черно дърво. Върху него доста се бяха потрудили, за да изглежда стар. Но Стефани знаеше, че магазинът работи едва от три години.