Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 12

Стефани успя да опре дулото на пистолета в основата на врата му още преди той дори да се помръдне. А когато го стори, това вече не беше нищо повече от леко потрепване. Не направи опит да се обърне, не извика от изненада. В следващия миг тя позна добре подстриганата снежнобяла коса.

— Здравейте, госпожице Шнайдер — каза мъжът с познат шотландски акцент. — Или може би трябва да ви наричам госпожица Патрик?

2.

Казваш си, че не може да бъде истина. За пръв път си честен към себе си, но въпреки това първата ти реакция е отричането. Не, това трябва да е някаква грешка. Ваша или на някой друг — няма значение. Когато не можеш да приемеш истината за себе си, всяко оправдание е валидно.

Всеки си има някаква дарба. Така поне твърдят клишетата. Аз пък мисля, че зависи какво имаш предвид под дарба. И когато дарбата ти се определя от най-ниския общ знаменател, тя може да приеме формата на почти всичко — хубава усмивка, способността да лъжеш убедително, способността да не пълнееш прекомерно… Но аз самата не приемам тезата, че всеки притежава някаква дарба. Подобна теза ми прилича на онзи придобил гласност лозунг, според който „изкуството е за народа“. А то не е. То е само за онзи, който умее да го разбира и цени. То е елитарно — точно както дарбата…

Повечето хора не притежават изявени способности. Единственото, което притежават в изобилие, е посредствеността. Аз най-добре би трябвало да го зная, тъй като дълго време бях една от тях. Но това беше, преди да открия своето алтернативно „аз“, преди да разбера, че съществува и един друг свят, в който мога да се издигна и процъфтявам над останалите.

Едно е да откриеш, че си изключителен, но съвсем друго — да признаеш, че това, което те прави изключителен, е напълно недосегаемо. Какво правиш, когато най-сетне успееш да зърнеш истинската си същност? Когато разбереш, че тя е всичко онова, което обществото отхвърля? Казваш си, че не може да е вярно… Да, точно така — това е първото нещо, което си казваш. И което може би продължаваш да си повтаряш и след това… Но аз не правя така. Достатъчно дълго съм се самозаблуждавала. И затова, когато моментът настъпи, аз просто престанах да се преструвам на такава, каквато не съм, и избрах истинската си същност. Избрах да бъда честна.

Брутално честна.

— Как си, Стефани?

Той бавно се обърна, лицето му изплува от кладенеца на спомените. Обветрената и загрубяла кожа беше опъната като барабан върху изпъкналите скули, очите му имаха цвят на аквамарин, косата му беше все така бяла. Беше облечен в кремав костюм и тъмносиня риза с отворена яка, на краката му имаше черни, излъскани до блясък мокасини.

— Чух слуховете, разбира се. Навсякъде се говори за завръщането на Петра Ройтер. Отначало не повярвах, но впоследствие се оказа, че в тях има някаква истина. Тогава си помислих, че някой се е възползвал от нейната самоличност, за да прикрие и защити своята. Точно както преди време го правеше ти… — Очите му се присвиха, в погледа му се четеше объркване и обида. — И през ум не ми мина, че може да става въпрос за теб — истинската Петра Ройтер!