Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 10

Масон беше бос, косата му все още беше влажна след душа. Носеше избелели джинси, зелената памучна риза над тях беше зле изгладена. И той, по подобие на апартамента си, беше носител на тоталната бъркотия. Но това го устройваше напълно.

Ядоха пиле със салата, последвано от купа местен сорт праскови. Пръстите на Стефани залепнаха от сладкия сок. По-късно излязоха навън и се насочиха към бара на площада. Беше една тясна и задушна дупка, на която липсваше всякакъв чар, но Масон беше приятел със съдържателя. Стефани постепенно се запозна с всички, които можеха да бъдат наречени постоянни посетители. Телевизорът беше закрепен върху висока поставка в ъгъла. Предаваха някакъв мач от Шампионската лига, пред него се бяха струпали половин дузина кресливи зяпачи. На стената зад бара бяха окачени избелели фотографии на десетина състава на „Олимпик“ Марсилия, всички направени на колодрума. През отворената врата непрекъснато щъкаха хлапета, някои от тях облечени в синьо-белите екипи на „Олимпик“. Наближаваше полунощ, когато Стефани и Масон се върнаха в апартамента. Леко уморени, леко пийнали, те се впуснаха в сексуален маратон — колкото дълъг, толкова и тромав.

На сутринта Стефани се събуди първа и излезе да купи пресен хляб. Когато се върна, Масон правеше кафе, захапал първата за деня цигара.

— Довечера заета ли си?

— Да.

Той се обърна да я погледне.

— Наистина ли?

— Защо си толкова учуден?

Той отново се обърна към кафето на зърна в кутията пред себе си.

— Всъщност, не съм… Само…

— Само какво?

— Не знам…

— Стига, Лорен. Изобщо не съм заета…

Несигурността отстъпи пред широка и малко глуповата усмивка.

— Не си ли?

— Просто не искам да си мислиш, че разполагаш с мен.

— Как бих могъл? Та аз дори не те познавам. Казваш, че имаш характер, но аз така и не съм го усетил… — Замълча, а Стефани се усмихна, тъй като знаеше, че ще постъпи именно така. — Искаш ли пак да дойдеш тук?

— Защо не дойдеш ти?

— Окей. Ще приключа в сервиза някъде към шест и половина, седем…

След като Лорен тръгна за работа, Стефани се качи в своето „Пежо 106“, купено на старо, и подкара към фермата. Паркира под сянката на едно дърво и смъкна страничните стъкла. Хладното утро вече беше отстъпило място на горещия предобед, клоните се поклащаха под напора на сух и топъл вятър. Лавандуловите храсти грееха в лилавите си цветове и призивно се поклащаха. Тя бавно изкачи каменните стъпала, които водеха към терасата.

Спря внезапно, подчинявайки се на някакъв неясен импулс. Нямаше видима причина за това — нито шум, нито неочаквана гледка. Беше по-скоро чувство, което лекичко пристегна гърдите й. Подобно на плесника на Оливие, то също беше нещо, което нямаше как да изхвърли от съзнанието си. Закова се неподвижно на място и напрегна слух. Пулсът й бързо се ускори. Нямаше видими причини за подобна реакция — нито разбита врата, нито счупен прозорец, нито нещо, което да не е наред… Въпреки това тя остана неподвижна, продължавайки да чака. Нищо. Каза си, че сигурно й се е причуло нещо и понечи да направи крачка. Но в същия миг долови ясен шум, наподобяващ тихо драскане. Една твърда повърхност се допира в друга. Звукът се долавяше едва-едва, почти погълнат от свиренето на вятъра. Той би могъл да се дължи на докосването на някое клонче по керемидите на обора или пък на проскърцването на ръждясала панта.