Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 110

— Аз видях авокадо едва на тридесет и пет годишна възраст — отвърна Комаров. — Горе-долу тогава и за пръв път опитах вино, различно от грузинското.

— Когато се оплаквахме, тя ни наричаше глезени деца. Трябвало да слушаме и помним какъв е бил животът по време на нейната младост.

— Младите никога не са благодарни за това, което имат. Дори когато нямат нищо.

— Ти нищо ли нямаше?

— Имах здраво семейство, което беше част от историята, с която се гордеехме. Винаги съм знаел откъде идвам, независимо къде се намирам и с какво се занимавам. По тази причина имах повече от хората, които си въобразяваха, че имат повече от мен. А при теб как беше?

— Знаех коя съм. Когато бях млада, когато те бяха живи…

Комаров тъкмо поднасяше чашата към устните си.

— Какво се е случило с тях? — рязко попита той.

Стефани заекна. Беше сбъркала родителите. Не можеше да си спомни нито имената на родителите на Кейт Марч, нито дали са живи… После изведнъж си даде сметка, че изобщо не й пука и дори е доволна от допуснатата грешка.

Комаров прие мълчанието й за неудобство.

— Колко време ще останеш в Ню Йорк? — деликатно смени темата той.

— Довечера заминавам. А ти?

— Утре вечер. Къде отиваш?

— Ти къде отиваш? — натърти тя.

— Това май е сериозен проблем между нас — засмя се Комаров.

— Извинявай.

— Трябва да вземем решение, Кейт. Можем ли да си вярваме, или не?

— Честно казано, не знам.

— Ако не можем, какъв е смисълът?

Най-сетне. Ето го потвърждението. В стомаха й запърхаха пеперуди. Но какво да каже по отношение на доверието? Все още беше рано за пълна откровеност, затова Стефани се опря на това, което владееше най-добре.

— Заминавам за Франкфурт — обяви тя.

Забеляза как от плещите на Комаров се вдига тежко бреме.

— А аз — за Цюрих — усмихна се той.

Тя си спомни за среднощните телефонните разговори, които беше провел от купето на своя лексус. Това й помогна да си състави мислен маршрут на пътуването му. Първата му спирка щеше да е Швейцария, разбира се, ако нещо не се промени в последната минута. Но важното беше, че току-що й беше казал истината. Тя беше щастлива и разочарована едновременно. Много й се искаше да върне обратно собствената си лъжа и да му отговори с подобаваща доза доверие.

Той ме целува и аз отново съм на седемнадесет. Знам, че не е редно, но се чувствам страхотно. Страшно съм объркана. В мен се борят Стефани и Петра. Зная, че сега съм тук само за да ме няма утре. Преспиваш за една вечер или по-скоро — за един следобед. За този момент си мечтая от мига, в който го зърнах. Когато Петра говореше за Коба, аз си мислех колко ще е трудно да си държа краката кръстосани в подходящия момент. Ето го подходящия момент. Сякаш за да се оправдая, аз зная отговора още преди да съм задала въпроса.

Само веднъж, казвам си.

Намираме се в апартамента му на Пето авеню. Дойдохме пеш от „Ферие“, отне ни някакви си пет минути. Той ме попита дали съм омъжена и аз останах шокирана от този въпрос. Не защото го зададе той, а защото никога не съм си представяла, че мога да бъда семейна. Не че не съм опитвала. По едно време сериозно мечтаех да се омъжа — само в най-съкровените си блянове, разбира се, но така и не успях да се видя в ролята на съпруга.