Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 8

— Аха — кимнах най-сетне аз и окончателно се предадох на евтиното озлобление. — Значи на това се дължи спадът в сексуалните ти способности, който се забелязваше напоследък… Да ти призная, последните няколко пъти беше истинско мъчение! — Изгледах го победоносно, после побързах да продължа: — Но няма от какво да се безпокоиш, защото вече не ти пука за мен, а и аз изпитвам същото.

Вбесен, той скочи на крака и насочи показалец в гърдите ми.

— Не мога да повярвам! Ти си… Ти си…

Заекна, на устата му изби пяна, но в крайна сметка все пак намери обидната дума. Нарече ме фригидна. Фригидна швейцарска кучка. Това ми прозвуча толкова безпомощно и абсурдно, толкова кастрирано, че би трябвало да бъда пронизана от съжаление към него. Но не стана така. Вместо това аз шумно се изсмях и той окончателно се вбеси. Направи крачка напред и замахна.

Всичко, което се случи после, стана някак автоматично. Аз направих лъжливо движение наляво и се шмугнах под ръката му, в същото време сграбчих пръстите му и рязко ги извих назад. Всичко това стана в рамките на половин секунда. Чух как китката му пропуква, усетих как два от пръстите му се чупят. Пуснах го в момента, в който краката му започнаха да се подгъват, отстъпих крачка назад и се завъртях на пета. Другият ми крак се стрелна напред, тътенът беше оглушителен. Три от ребрата на Оливие бяха счупени.

Осъзнах се надвесена над него. Гледах го и мълчах. Тишината в стаята се нарушаваше единствено от тежкото му дишане. Нещо в гърдите му гъргореше, сякаш беше бебе. Лицето му беше окървавено, на пода в краката му се въргаляха парченца от избитите му зъби.

В известно отношение Оливие се възстанови по-бързо от мен. Защото тази случка със сигурност разби на пух и прах всичко, което си бях въобразявала до този момент. Вече бях свикнала да си мисля, че съм успяла окончателно да прогоня тази част от своето минало. Но сега разбрах, че това няма нищо общо с истината и започнах да внимавам. Нищо няма да дойде ей така — от небето… Насилието е част от мен и това може би никога няма да се промени. Просто така бях програмирана.

След Оливие се появи Реми — професор по икономика в университета на Тулуза, който си беше взел една година неплатен отпуск, за да пише книга. С него нещата вървяха далеч по-добре. Реми беше по-възрастен, по-мъдър, по-културен и цивилизован. За известно време връзката между нас изглеждаше особено подходяща за новото ми самочувствие. Но от три месеца по-късно той започна да говори за бъдещето, за съвместен живот в Тулуза. Първият намек за нещо постоянно отбеляза и началото на края…

Сега пък беше Лорен. Още в началото го предупредих да не очаква никакво обвързване.

— Разведен съм едва от три месеца — отговори ми той. — И в момента изобщо не ми е до обвързване. Искам да живеем приятно, да си прекарваме добре…

И до този момент точно това правим. Той е умен, духовит и мил. Направо да се чуди човек защо си пропилява живота като монтьор в Салерн. Но тук веднага се сепвам: коя всъщност съм аз, че да си давам мнението? В крайна сметка тези неща се случват на мен, аз мога да живея години наред с тях и пак да не ми омръзне… Не знам какво ме очаква в бъдеще, не ме интересува. За пръв път в живота си съм щастлива от това, което имам в момента. Страхотно е да не правя нищо и да не бъда никъде.