Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 88

— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

— Тръгвай — изпрати ме тя.

29.

Около стадиона бе обичайната лудница — продавачи на сандвичи и програми, въодушевени бащи и синове, купища тийнейджъри. Открих Кърт близо до вход А, където се бяхме разбрали да се видим. Изненадах се, когато забелязах, че бе обвил ръка около кръста на някаква жена.

Жената имаше гъста червена грива от буйни къдрици. Беше облечена в прилепнал прасковен потник, който подчертаваше огромните й гърди. Имаше тънка талия и страхотен задник, който почти бе изскочил от миниатюрните й шорти. Гримът й беше тежък, а червилото — яркочервено.

След като животинската ми възбуда от вида на сексапилното маце премина, незабавно изпитах разочарование. Не очаквах, че Кърт излиза с подобна жена. Никога не бе споменавал за гадже, а човек не води кого да е на мач на „Ред Сокс“ — не е лесно да се добереш до билетите.

— Здрасти, шефе — поздрави ме той жизнерадостно.

— Съжалявам, че закъснях — извиних се.

— Още не са започнали — успокои ме той. — Джейсън, запознай се с Лесли.

— Здрасти, Лесли — казах и й протегнах ръка.

Лесли имаше кошмарно дълги, кървавочервени нокти. Усмихна ми се мило и аз отвърнах на усмивката й. После помълчахме известно време, тъй като нямаше какво да си кажем.

— Хайде да влизаме — предложи Кърт.

Тръгнах след тях по широкия коридор на стадиона, чувствайки се като петото колело.

Когато се качихме до нашите редове, Лесли заяви, че й се налагало да отиде до тоалетната. Със сигурност щяхме да изпуснем първата топка.

— Сладка е — казах на Кърт, когато Лесли ни напусна.

— Да.

— Как е фамилното й име?

Той сви рамене.

— Питай я.

— Откога ходиш с нея?

Кърт погледна часовника си.

— От около осемнадесет часа. Запознахме се в един бар снощи.

— Мисля да отида да си взема един сандвич с пържола и сирене. Искаш ли?

— Не трябва да ядеш тези гадости — посъветва ме той. — Виж какъв напредък постигна. Не бива да внасяш в организма си вредни неща.

— Какво ще кажеш за един хотдог?

— Не и за мен, благодаря.

Загубих апетит.

— Как върви работата? — попитах.

— Добре — отвърна Кърт. — Правя някои рутинни проучвания и подготвям замяната на пропуските. Днес се наложи да отида до Уестууд. Освен това трябва да започна да разследвам един тип.

— Така ли? Кого?

— Не мога да ти кажа. Не го познаваш. Продава плазмените ни телевизори на черно. Смятам да инсталирам допълнителни камери и да взема харддиска от компютъра му.

— Ще го хванеш ли?

— Със сигурност. А и биометричните машини пристигнаха, така че през следващите няколко дни всички ще трябва да минат през нашия отдел, за да ни дадат отпечатъци.

После ме изгледа внимателно и подхвърли:

— Не спиш добре напоследък, а?

— Спя.

— Недостатъчно. Семейни проблеми ли?

— Не — отговорих. — Горди.

— Гнусно копеле — ухили се той. — Адски гаден тип.

— Да. И определено ми има зъб.

— Така е. Нахъсал ти се е. Трябва да направиш нещо по въпроса.

— Какво имаш предвид? Да не си дочул нещо?

Той замълча достатъчно дълго, за да разбера, че наистина знае нещо.

— Едно от задълженията ми е да проследявам имейлите.