Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 89

— Наистина ли ги четете?

— Налага се. Търсим ключови фрази и думи.

— Но си чел неговите по други причини — отбелязах.

Той примигна.

— Не трябва да правиш такива неща — сгълчах го.

— Част от работата ми е.

— И какво казва за мен?

— Очевидно те смята за заплаха. Трябва да направим нещо по въпроса.

— Не ми отговори.

— По разбираеми причини. Но Горди не разбира, че неговата собствена службица не е толкова сигурна, колкото си мисли.

— Какво означава това?

— Японците не харесват стила му. Нито грубостта и простащините му.

— Не съм сигурен — възразих. — Ако им носи добри печалби, ще бъдат доволни от него. А той има добри резултати. Значи е в безопасност.

Кърт поклати глава.

— Горди е расист. Мрази японците. А те не харесват подобно отношение. Прочетох някои неща. Японците се възхищават на силния и волеви американски мениджър. Но не търпят расистко отношение. Повярвай ми, в мига, когато Горди прояви расизма си на обществено място, с него е свършено. Ще изчезне толкова бързо, че свят ще ти се завие.

— Прекалено е хитър, за да допусне подобно нещо.

— Може и да е така — каза Кърт със съмнение в гласа.

Лесли се върна при нас в облак от евтин парфюм. Обви ръка около Кърт и го ощипа по задника.

— Хайде да си намерим местата — предложи той.

Бил съм на стадион „Фенуей“ поне стотина пъти, но винаги се вълнувам, когато се изкача по стълбите и внезапно изумруденозелената трева заблести пред очите ми.

Имахме великолепни места, точно зад скамейките на отбора. Лесли не знаеше много за бейзбола и помоли Кърт да й обясни играта. Той й обеща, че ще го направи по-късно.

— Поне една добра новина днес — прошепнах на Кърт, докато наблюдавахме мача внимателно. — Дъг Форсайт реши да остане при нас.

— Така ли?

Хубавото на бейзбола е, че можеш да си приказваш колкото си искаш.

— Да. Нещо станало с предложението от „Сони“. Някой от шефовете им се отказал и оттеглили офертата. Никога преди не съм чувал за подобно нещо.

— Кърт — прекъсна ни Лесли. — Май дори не знам кой зодиакален знак си.

— Знак ли? — извърна се той към нея. — Моят знак е „Не ме безпокойте“.

Говорихме толкова много, че пропуснахме страхотен удар и се вторачихме в електронното табло, където предаваха повторенията.

— Не виждам нищо — оплака се Кърт.

— Екранът е скапан — обясних му.

— Ние сигурно имаме по-добри.

Интересно как вече споменаваше „ние“, когато говореше за „Ентроникс“.

— Да, разбира се. Този тук е поне на шест-седем години, а нашите нови екрани имат кристален образ.

— Е, и?

— И какво?

— Познавам заместник-управителя по оборудването. Можеш да поговориш с него. Той ще знае към кого да те насочи.

— За да заменим таблото? Интересна идея.

— Не е лоша.

— Страхотна идея, човече.

— Имам милиони такива.

Внезапно нашият отбор направи точка и всички скочихме на крака.

— Какво стана? — тъпо попита Лесли. — Това хубаво ли беше или лошо?

30.

Влязох в службата точно в седем. Чувствах се освежен и в добро настроение след тежката тренировка във фитнеса на Кърт. Зарових се из документи и доклади, после оставих съобщения на няколко души, с които не исках да говоря. От тридесетте проекта, в които участвах, двата най-големи в момента, след като Фред Назийм ме бе прекарал в сделката с Хари Белкин, бяха презвитерианската болница в Чикаго и летището в Атланта. Изпратих им имейли. После започнах да проучвам другите големи вериги за продажби на коли в страната. Открих някои страхотни. „Автонация“ във Форт Лодърдейл и „Юнайтед“ в Сикокъс, Ню Джърси, бяха гиганти в сравнение с Хари Белкин. Дори караха неговите магазини да приличат на махленски автосервиз. Белкин бе номер четиринадесет в класацията. Но проблемът бе, че вложих прекалено много труд в сделката и стигнах почти до края.