Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 87

Подът в цялата къща бе от старинен травертин и стъпките отекваха силно по камъка. Събух си обувките и минах тихо покрай всекидневната. Климатикът работеше с пълна сила.

— Рано се прибираш — каза Кейт, която седеше на твърдото канапе на баба Спенсър.

Най-после мебелите на баба й изглеждаха у дома си.

Приближих се и я целунах. До нея лежеше книга с разказите на Алис Мънро.

— Здрасти, бебчо. Как се чувстваш? — попитах.

Кейт бе свалила работните си дрехи и се бе издокарала в анцуг и тениска. Плъзнах ръка под фланелката и я погалих по корема.

— Не знам — отговори тя. — Малко странно.

— Странно? — уплаших се.

— Не, нищо страшно. Имам киселини.

— А, добре.

— Джейсън, може ли да поговорим?

— Разбира се.

Въпросът „Може ли да поговорим“ ми се струва почти толкова зловещ, колкото „Откриха бучка в гърдата ми“.

Кейт потупа канапето до себе си.

— Искаш ли седнеш?

Настаних се до нея.

— Какво има? — попитах, като хвърлих потаен поглед към часовника си.

Знаех, че имам не повече от десетина минути да нахлузя джинсите си и фланелката на „Ред Сокс“, за да успея да стигна до стадиона навреме.

— Слушай, сладурче, искам да ти се извиня. Мрънках, че работиш толкова много, а това определено не е честно от моя страна.

— Не се тревожи — успокоих я бързо. — Приемам извинението.

Не исках да прозвучи рязко, но нямах време за дълги разговори.

— Знам, че Горди те тормози с адски много работа. Просто искам да знаеш, че оценявам усилията ти. В „Бебешки свят“ се проявих като пълна идиотка.

— Нямай тревоги.

— Нямай тревоги — повтори тя. — Откога започна да употребяваш този израз?

— Нямам представа.

— Погледни това място, за бога — разпери ръце тя. — Имаме великолепна къща и всичко се дължи на теб и усилената ти работа. Никога няма да го забравя.

— Благодаря — казах, като се надигнах и отново я целунах. — Трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— На бейзболен мач на стадион „Фенуей“. Казах ти оня ден.

— Така ли?

— Почти напълно съм сигурен, че го направих.

— С Кърт ли?

— Да — отговорих. — Трябва да отида да се преоблека.

Когато се върнах долу, Кейт беше в кухнята и си приготвяше вегетариански хамбургер с броколи. Доброволно!

Целунах я за довиждане и тя подхвърли:

— Няма ли да ме попиташ как е минал денят ми?

— Съжалявам. Как мина денят ти?

— Невероятно. Мари откри изложбата си в една галерия в Саут Енд и отидох там като представител на фондацията. Тя се появи с три от децата си — няма роднини тук, които да й помагат, нито пари за детегледачка. Предложих и да се занимавам с децата, докато тя говори с критика от „Бостън Глоуб“.

— Грижила си се за три деца?

Кейт кимна усмихнато.

— Цял час.

— Мили Боже!

— Знам какво си мислиш. Че съм се провалила напълно, нали?

— Не се ли провали?

— Отначало беше трудно. През първите десет минути се страхувах, че ще обезумея. Но после успях да се справя и всичко мина идеално. И осъзнах, че ще се грижа чудесно и за нашето дете, Джейсън. Убедена съм, че ще мога да го направя.

В очите й блестяха сълзи. Аз също се просълзих. Целунах я и промърморих: