Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 35

Той сви рамене, тайничко доволен от комплимента. Завъртя се и го последвах. Застана пред четиридесет и два инчовия екран, монтиран на стената.

— Не знам какво толкова има — каза той. — Интензивността на цветовете трябва да е на 50%. Обичам да подсилвам червеното и синьото и да намалявам зеленото. Контраст — 80%. Яркост — 25%.

— Ясно.

— Не забравяй да им покажеш способността за увеличение. Нашите продукти са най-добрите в това отношение. За кого ще правиш презентация?

— Пистата за кучешки надбягвания в Ривиър.

— Защо си губиш времето с това?

— Не оставям нищо на съдбата.

— Но писта за кучешки надбягвания, Джейсън? Хрътки, които преследват механичен заек?

— Дори комарджиите имат нужда от хубави монитори. Благодаря ти. Можеш ли да приготвиш всичко и да го натовариш в пикапа до осем часа в петък сутрин?

— Джейсън, вярно ли е, че на всички ни ще се наложи да си съберем багажа и да се преместим в града на омразата?

— А?

— Далас. Имам предвид покупката на „Роял Майстер“.

Поклатих глава.

— Никой не ми е споменавал подобно нещо.

— Не биха ти споменали, нали? Никой никога не споделя нищо с хора на нашето ниво. Винаги узнаваме, когато е прекалено късно.

Тъкмо се върнах в кабинета си и телефонът звънна. Видях номера на хотели „Локуд“.

— Здрасти, Брайън — поздравих.

— Ето го моят човек — весело отвърна той. — Взе ли билетите за мача на „Ред Сокс“?

— Не заради тях се обадих — изрекох бързо. — Исках да си поговорим за сделката.

— Знаеш, че правя всичко възможно — отговори той с рязък тон. — Но има фактори извън моя контрол.

— Разбирам — казах замислено и сърцето ми заби ускорено. — Знам, че правиш всичко възможно да ми помогнеш.

— Така си е — потвърди той.

— И си наясно, че цените на „Ентроникс“ са най-добрите, нали?

— Несъмнено.

Устата ми пресъхна. Грабнах почти празната бутилка вода и я пресуших. Водата беше прекалено топла.

— Разбира се, не можем да се конкурираме с определени неща — казах. — Например пътешествието до Аруба, на което заведе Марта.

Брайън не отговори.

— Трудно е да се съревноваваме с безплатните почивки — продължих упорито.

Брайън все още не проговаряше. Зачудих се дали не е прекъснал връзката.

Внезапно чух гласа му:

— Изпрати ми документите по куриер. Ще ги подпиша и ще ти ги върна до петък.

Втрещих се.

— Благодаря, Брайън, това е страхотно. Велик си.

— Не го споменавай — тихо промърмори той.

— Благодаря ти за всичко…

— Наистина — натърти той с враждебност в гласа. — Не го споменавай.

Телефонът звънна отново. Вдигнах бързо, като мислех, че може да е Кейт.

— Обаждаме се от космическия кораб „Ентърпрайз“ — изрече познат глас.

— Греъм! — извиках. — Как си?

— Ей, човече, къде се губиш?

Греъм Рънкел беше близък приятел, страстен пушач на марихуана, който живееше на площад „Сентрал“ в Кеймбридж, в приземен апартамент, вечно вмирисан на трева. Беше ми съученик от Уорчестър. Когато бях млад и безотговорен, от време на време си купувах малко трева от него. През последните години го правех все по-рядко, разбира се, но понякога се отбивах в дома му — Уникалната бърлога, както го наричаше той — и изпушвах по някоя цигара с него. Кейт не одобряваше това, разбира се, и го смяташе за детинско поведение. И беше абсолютно права. Марихуаната може да ти скапе мозъка. Преди няколко години Греъм бе прекратил абонамента си за „Велики времена“, тъй като смяташе, че Администрацията за борба с наркотиците използва списанието, за да хваща в капан неподозиращите пушачи. А веднъж, след няколко цигари, ми бе доверил, че ченгетата слагали миниатюрни джипиеси в обложката на всяко издание и после те следели със сателит.