Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 33

— За да спечеля.

— Какво е мотото на компанията ни?

— „Изобрети бъдещето“.

Кой, по дяволите, знаеше какво означава тази дивотия? Да не би да се очакваше от продавачите да изобретяват неща? Продуктите ни бяха изобретявани в Токио, а ние само ги продавахме.

Горди се надигна в знак, че срещата ни е приключила, и аз също станах. Той заобиколи бюрото си и сложи ръка на рамото ми.

— Ти си добър човек, Джейсън. Наистина добър.

— Благодаря.

— Но дали си достатъчно добър за екип Г?

Нужни ми бяха няколко секунди, за да осъзная, че екип Г означаваше екип „Горди“.

— Знаеш, че съм достатъчно добър — отговорих.

— Покажи ми инстинкта си на убиец — нареди ми той. — Убивай, момче, убивай.

Мелани ми се усмихна съчувствено, когато излязох от кабинета на Горди.

Включих мобифона си, докато се отправях към моя офис. Звънна камбанката, която показваше, че имам съобщения. Не познах номера. Включих гласовата поща и отначало не познах гласа.

— Здрасти, Джейсън — изрече сериозен глас. — Имам информация за теб за онзи тип от хотели „Локуд“.

Кърт Семко.

Върнах се в офиса и му звъннах.

10.

— Онзи тип се казва Брайън Борк, нали? — попита Кърт.

— Да.

Все още бях като замаян от психическия тормоз на Горди.

— Приятелят ми от корпоративната охрана на „Локуд“ се поразрови малко — обясни ми Кърт. — Та чуй това. Твоят човек Брайън и годеницата му тъкмо се върнаха от Аруба, нали?

— Да…

Спомних си, че ми бе споменал как ще отсъства от службата през следващите десетина дни.

— Каза, че ще води жена си във Виена, Вирджиния.

— Билети първа класа, петзвезден хотел, всички разноски платени. Познай от кого.

— От кого?

— От „Хитачи“.

Замълчах за момент.

— Мамка му — изругах накрая.

Кърт се засмя.

— Това май обяснява защо те разиграва.

— Не е лъжа. И ме размотава вече цяла година. Леле, това определено ме вбесява.

— Алчен тип, а?

— Трябваше да се досетя. Разиграва ме заради билетите за суперкупата и каквото друго успее да изкопчи от мен, а междувременно си урежда нещата с „Хитачи“. Изобщо не е имал намерение да купува от нас. Е, добре. Благодаря ти, човече. Поне вече знам.

— Няма проблеми. Какво ще правиш?

— Правилото ни е да сключим сделката или да забравим за нея. Ще я забравя.

— Не мисля, че е разумно. Не разбирам защо трябва да се примиряваш. А и май има още нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Правилникът на хотели „Локуд“ забранява да се приемат подаръци от клиенти или продавачи, чиято стойност надвишава сто долара.

— Наистина ли?

— Затова другарчето ми от охраната знае какво става.

— Значи Борк се е накиснал в неприятности?

— Не още. Отворили са му досие. Пътешествието му до Аруба струва пет-шест хиляди долара. Това е нарушение на правилника на компанията, нали?

— И какво да правя с тази информация? Да го изнудвам?

— Не, човече. Просто ще му помогнеш да се справи с етичната си дилема. Ще го отведеш далеч от изкушението — засмя се отново. — И работата ти е уредена.

— Как?

Звъннах на Брайън Борк, но се включи телефонният му секретар. Оставих му съобщение да ми се обади колкото се може по-скоро.

После си проверих електронната поща. Едно от писмата прикова вниманието ми. Обикновено не обръщам внимание на съобщенията на личен състав — имам си работа, а и чувам за новите места в нашия отдел още преди да ги публикуват. Но тук ставаше дума за свободно място за служител в корпоративната охрана. Прегледах го набързо.