Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 166

Отбих се в „Старбъкс“ и направих бързо проучване в интернет, преди да затворят. После се видях с Кениън в денонощен магазин за понички близо до сградата на „Ентроникс“. До нас седяха няколко пияни младежи с кепета на „Ред Сокс“ и увиснали шорти. Напрегната двойка на средна възраст се караше тихо. Бездомник, заобиколен от найлонови торби. Нощем можеш да видиш какво ли не.

Кениън носеше син анцуг и бежов спортен панталон. Изглеждаше изморен. И двамата си поръчахме огромни кафета, после отидохме до нов бял ван. Той отвори задната врата и се качихме.

— Това е най-доброто, което мога да направя с такова кратко предупреждение — съобщи ми той, като ми подаде дълга жица.

— Кърт знае как да ме претърси за скрит микрофон — отвърнах.

— Разбира се, че знае — потвърди Кениън. — Не се приближавай много до него.

— Ще опитам.

— Е, това би трябвало да свърши работа — кимна той и се вторачи в тениската ми. — Нямаш ли нещо с дълги ръкави?

— Не и у мен.

Той свали анцуга си.

— Носи това. Просто ми го върни някога.

— Ако съм жив, ще го направя.

— Свали си тениската.

Направих го. Той залепи микрофона на кръста ми с широка лепенка, която обви и около гърдите ми. Сигурно щях да си откъсна кожа, когато дойдеше време да я сваля.

— Възможно ли е Кърт да забележи екипа ти? — попитах. — Да не забравяме, че е професионалист.

— Те също са професионалисти.

Поех си въздух и го издишах бавно.

— Ще стане ли?

— Микрофонът ще работи чудесно. Всичко друго… ами, зависи от теб. Виж какво можеш да направиш. Но пък точно това е, което ме плаши.

— Мога да го направя — уверих го. — Има ли нещо като паникбутон в микрофона?

— Ще слушаме внимателно предаването. Ако се нуждаеш от нас, просто кажи нещо. Ще се разберем за дадена фраза. И ние ще се втурнем на помощ.

— Фраза. Какво ще кажеш за „Не се чувствам добре“?

— Става — кимна той. — Е, хубаво. Можем да тръгваме.

Бяха ми нужни още около четиридесет и пет минути, за да се приготвя за срещата с Кърт. Паркирах зад затворена бензиностанция и излязох от колата.

Сградата на „Ентроникс“ бе почти тъмна. Само тук-там се виждаха светлини. Вероятно чистачите. Или няколко откачени служители, които работеха до късно, както на времето правеше Фил Рифкин.

Видях, че в кабинета ми на двадесетия етаж свети. Бях изгасил лампите, когато си тръгнах от работа. Чистачите обикновено идваха към девет или десет, значи не бяха те. Не и в един през нощта.

Трябваше да е Кърт. Седеше и ме чакаше в каби нета ми.

62.

Един без петнадесет.

Пристигнах в офиса петнадесет минути преди времето, за което се бяхме разбрали. Оставих сака и куфарчето си на пода, когато влязох в кабинета. Лампите светеха и компютърът ми работеше.

Кърт го беше използвал. За какво ли?

Заобиколих бюрото, за да погледна монитора, и чух гласа на Кърт.

— Имаш нещо за мен.

Вдигнах глава и кимнах.

— Хайде да свършваме.

Стоях неподвижно и го гледах в очите.

— Каква е гаранцията ми, че Греъм ще е там, където ми кажеш?

— В живота няма гаранции — отговори Кърт. — Предполагам, че просто ще се наложи да ми се довериш.

— За какво изобщо ти е този лост? — полюбопитствах. — Парче метал за скрап.