Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 161

Набрах отново. Пак шест позвънявания, после гласова поща.

Къде, по дяволите, беше Греъм?

Кърт се приближи към мен.

— Хайде, Скакалец, наш ред е.

— Секунда само — казах и набрах отново. Никакъв отговор.

Къде беше Греъм?

— Джейсън — подкани ме Кърт. — Време е да играем. Покажи им колко си страхотен.

58.

В минутата, когато мачът свърши — успяхме да спечелим, — дръпнах Фестино настрани и го помолих да покани Кърт да пийне с момчетата. Не му дадох обяснение, а и той не поиска такова.

В колата на път към Кеймбридж отново опитах мобифона на Греъм, а после и домашния му телефон. Все още никакъв отговор, което сериозно ме притесни. Не беше типично за него да изчезне без следа. Прекаляваше с тревата, но като цяло бе отговорен човек.

Защо тогава не си вдигаше телефона? Не исках да си мисля най-лошото — че нещо му се е случило. Пък и знаех, че Кърт не би могъл да му направи нищо, тъй като бе с мен през цялото време.

Греъм беше добре. Трябваше да е добре.

Бях ходил в сервиза на Уилки два пъти. Веднъж вечерта, когато се запознах с Кърт, а втория път — за да си прибера колата. Спомнях си пътя добре. Но нямах представа какво да правя, когато стигна там. Бях почти сигурен, че шкафът на Кърт се намира в задната сграда, която представляваше нещо като склад за авточасти и бои. Предната сграда подслоняваше чакалнята и малкия офис.

Сервизът на Уилки беше мрачно място, заобиколено от телена ограда. Предната врата беше отворена. Знаех, че работят до късно, но нямах представа дали има дежурен по двадесет и четири часа.

Червените пластмасови букви на надписа не бяха осветени, за да обезкуражат случайните посетители. По-голямата част от сервиза бе тъмна, с изключение на рецепцията.

Отбих на паркинга, загасих фаровете, намалих и се насочих вдясно от сградата, където се надявах, че не могат да ме видят отвътре.

Задната постройка бе с половин етаж по-висока от предната. Имаше метални стени, боядисани в светъл цвят, и приличаше на зимна пързалка. Вътре не светеше. Единствената светлина идваше от луната. Загасих двигателя и паркирах до контейнер за боклук между двете сгради.

Зачаках в колата и се ослушах внимателно. Никакъв шум. Явно никой не работеше. Вероятно само нощният дежурен бе тук.

Взех си сака от задната седалка и излязох тихо от колата. Застанах неподвижно и отново се ослушах. Никакъв звук, освен колите, които преминаваха наблизо на около десетина секунди. Ако дежурният ме бе чул, вероятно бе решил, че просто минавам оттук.

Очите ми се приспособиха към слабата светлина. Видях мерцедес, паркиран отзад. Черен и лъскав. Блестеше като полиран обсидиан. Вероятно току-що боядисан. До него стоеше понтиак файърбърд от шестдесетте години, изрисуван със сложно преплетени пламъци. Никога не съм разбирал защо хората си падат по подобен кич.

Тръгнах бавно към задната сграда. Нямаше прозорци, само стоманени врати с надписи „Части“ и „Бои“. Купчина резервоари за бензин, които вероятно бяха празни, иначе щяха да са прибрани вътре. Пристъпих към платформата за разтоварване.