Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 162

Греъм Рънкел, експерт в проникването с взлом, ми бе обяснил, че вратите към зоните за доставка са най-уязвимото място. Особено през деня, когато никой не знае кой точно влиза и излиза. Но дори и нощем. Направени са за удобство при доставките. Вдигат се нагоре лесно. Съмнявах се, че в сградата взимат сериозни охранителни мерки, тъй като надали някой щеше да тръгне да краде бои и части.

Но все пак важният въпрос си оставаше: как щях да проникна вътре?

Върнах се отпред и опитах една от стоманените врати, за да не се почувствам като идиот по-късно, ако открия, че е отворена. Беше заключена. Опитах и другите, но и те не помръднаха. Е, не бях особено изненадан.

Горната врата на гаража бе заключена с катинар. Изкатерих се по ръждясалата стълба до циментовата площадка и отворих сака си.

Вътре имаше няколко инструмента, които бях купил от „Направи си сам“ на път насам, включително фенер и клещи за рязане на метал. Греъм ме бе уверил, че подобни клещи могат да срежат всеки катинар. Наведох се да огледам катинара внимателно и внезапно бях заслепен от ярка светлина.

Вдигнах очи.

Силен фенер сочеше към мен от около шест метра. Усетих див приток на адреналин и страх.

Бях мъртъв.

Заслоних очи с ръка и се изправих. Някакъв инстинкт за оцеляване се събуди дълбоко в мен.

— Хей, къде, по дяволите, беше? — извиках.

— Кой си ти?

Мъжки глас, арабски акцент. Гласът ми се стори познат.

— Не ме ли чухте? — продължих упорито. — Не получихте ли съобщението ми?

— Как се казваш? — настоя арабинът.

— О, за бога, ти си Абдул, нали?

— Да, а ти кой си?

Смъкнах се долу, закачил сака на рамото си.

— Кърт не ти ли каза, че ще дойда? — попитах. — Не ти ли каза, че Кени ще се отбие тази вечер, за да вземе някои неща от шкафа?

Замислих се усърдно, като се опитвах да си припомня малкото име на Уилки. Сетих се почти веднага — как можех да забравя Джеремая?

— Господи — изстенах. — Мислех, че Кърт и Джеремая са уредили въпроса.

— Какво да са уредили?

Лъчът на фенера вече не ме заслепяваше, а бе насочен надолу. Арабинът се приближи.

— Мамка му, позволи ми да използвам телефона ти — помолих. — И кенефа, ако нямаш нищо против. Изпих няколко бири тази вечер.

— Тоалетната е отпред — каза Абдул. — Кърт говори ли с Джеремая?

— Да — потвърдих бързо. — Заведи ме първо до кенефа, че мехурът ми ще се пръсне.

Той ме поведе към предната сграда, извади връзка ключове и отключи задната врата.

— Направо надолу по коридора, вратата вдясно.

Използвах клозета, после извадих химикалка и визитната картичка на Кърт от портфейла си. С внимателния почерк на Кърт написах: „Сервизът на Уилки. Абдул ще те посрещне отзад. Ако ти създаде проблеми, обади ми се. Благодаря“.

Сложих картичката в джоба си, пуснах водата и излязох.

— Аха — казах. — Благодаря. Е, сега вече мога да разсъждавам. Нямам нужда от телефона — нося си мобифона. Чакай малко.

Извадих телефона и набрах номера в офиса.

— Тук съм — съобщих на гласовата поща. — Добре, кога ще тръгнеш? Но си оставил съобщение тук, нали? Добре. Ще се видим по-късно.