Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 160

— Значи го е преместил. Погледни в мазето и навсякъде другаде. Трябва да е там.

— Да вървим, Джейсън — извика ми Кърт. — Всички те чакат.

— Не се предавай — наредих на Греъм и затворих.

Мамка му!

— Зает тип си — ухили се Кърт. — Кой беше?

— За един договор — излъгах бързо. — Оня глупак го загубил.

— Досадна работа. Е, ти ще си на първа база. Можеш ли да се справиш?

— Разбира се — отговорих. — Кърт, за всички онези работи, които ти наговорих… за колата и всичко останало…

Той поклати глава.

— Не сега.

— Виж, просто искам да се извиня. Прекалих го.

— Не се тревожи — успокои ме той. — Това е минало. Хайде, време е да поиграем.

После обви ръка около раменете ми, както правеше преди.

Но виждах, че отношението му определено се е променило. Беше твърд, недостъпен и отчужден. Не ми вярваше.

Кърт беше преместил съкровището си от военни трофеи и оръжия.

Да, имаше логика. Не искаше да рискува обиск.

Къде обаче го бе преместил?

Сетих се за отговора, докато стоях на първа база. Беше абсолютно очевиден и се зачудих как не се бях сетил преди. Автосервизът на Уилки. Собственост на приятеля на Кърт от специалните части, Джеремая Уилки, където Кърт бе откарал колата ми вечерта, когато се запознахме. Където пазеше инструментите си в малкото складче отзад.

Точно там трябваше да отида.

Опитах се да се съсредоточа върху играта. Противниковият отбор не беше особено добър. Разбира се, без Кърт и ние не бяхме добри. Кърт победи първите им двама играчи, после третият, който бе проучвал внимателно играта му, успя да удари топката към дясната страна на игрището. Летаски се опита да я хване, но не можа. Кърт се затича, взе я и ми я метна.

Хванах я, но тя се изплъзна от ръкавицата ми и противникът стигна до първа база.

— Хайде, човече — раздразнено извика Кърт.

Преди да се върне на могилата, го настигнах, извиних се и се престорих, че му подавам топката. Той ме погледна странно, но продължи бавно напред.

Върнах се на първа база, скрил топката в ръкавицата си. Противниковият играч, пухкаво хлапе с очила, ми се ухили мазно. Видя, че Кърт още не бе стигнал до мястото си и алчно реши да открадне втора база.

Но веднага щом се премести, го заковах.

Фестино, Летаски и останалите ме гледаха развеселено.

— Тигре! — весело изрева Фестино.

Реферът се приближи към нас, подтикван от недоволните викове на съперниците.

— Това е номерът със скритата топка — каза той. — Напълно легален. Питчърът още не беше на могилата. Хайде, продължавайте.

— Това са детски номера — протестира питчърът на „Беър Стърнс“.

Летаски се засмя:

— Стедман, откъде ти дойде наум това?

— Видях един тип да го прави на мача между „Марлинс“ и „Експос“ преди няколко години.

Докато напускахме игрището, Кърт се приближи към мен.

— Класическа заблуда — отбеляза той. — Не мислех, че можеш да я изпълниш.

Кимнах и свих скромно рамене.

Давай, помислих си, подценявай ме.

Извиних се, извадих мобифона, отдалечих се и звъннах на Греъм. Телефонът звънна шест пъти, после се включи гласовата му поща.

Странна работа. Защо Греъм не отговаряше? Трябваше да науча колкото се може по-скоро дали бе открил съкровището от крадени оръжия.