Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 138

И двамата се надигнаха и излязоха от стаята. Останах сам около половин час. Най-после началникът на охраната се появи и ми съобщи, че съм свободен да си ходя.

Беше малко след осем сутринта. Втурнах се към гишетата за билети. Открих представителка на „Ю Ес Еър“ и я попитах кога е следващият полет за Сан Франциско. Или Сан Хосе. Или Оукланд.

Жената ми обясни, че в девет и десет има полет, който пристига в дванадесет и двадесет и три. Ще стигна до Санта Клара в един. Но пък тогава изключително точният и вбесен Накамура-сан щеше да седи в самолета за Токио.

Обадих се на Дик Харди. В Калифорния беше малко след пет сутринта. Знаех, че няма да се зарадва задето го безпокоя у дома.

— Стедман — каза той с дрезгав глас.

— Ужасно съжалявам, че ви будя, господине — извиних се. — Но изпуснах самолета за Сан Франциско. Задържаха ме за разпит. Някаква страхотна грешка.

— Качвай се на следващия, за бога!

— Следващият ще ме доведе в Санта Клара към един.

— Това е прекалено късно. Накамура-сан отдавна ще е изчезнал. Трябва да хванеш по-ранен полет. Шефът ще се появи тук точно в единадесет.

— Знам, но няма други полети.

Харди се събуди напълно.

— И ще вържеш тенекия на Хидео Накамура?

— Не знам какво друго да направя. Освен ако можете да насрочите нова среща…

— Да насроча нова среща с Накамура-сан? След начина, по който му извих ръцете, за да дойде тук за един шибан час?

— Господине, ужасно съжалявам. Но тези абсурдни антитерористични мерки…

— Дяволите да те вземат, Стедман! — изрева Харди и затвори.

Върнах се на паркинга замаяно. Току-що бях вързал тенекия на прекия, си шеф и председателя на борда. Пълен кошмар.

Сетих се за началника на охраната.

„Сам ли опаковахте багажа? Куфарът ви непрестанно ли беше пред очите ви?“

Франи ми бе съобщила, че Кърт се отбил в кабинета ми и сложил нещо на бюрото.

Да, Кърт знаеше, че ще летя за Санта Клара и бе влизал в кабинета ми, за да ми подготви бомбата с конфетите. А куфарът ми стоеше в гардероба в кабинета.

Беше ми устроил капан.

По начина, по който бе направил номер на Тревър Алард и Брет Глийсън. А те вече бяха мъртви.

Сега Кърт се бе обърнал срещу мен.

50.

Срещите ми за деня бяха отменени, затова се прибрах у дома, зашеметен от бяс. Кейт се изненада, когато ме видя. Изглеждаше тъжна, депресирана и някак отчуждена от мен. Каза ми, че сестра й завела Итън в музея, за да види мумиите, а аз й разказах как охраната на летището ме бе задържала почти два часа заради фалшивото подозрение, че нося бомба със себе си.

Кейт едва ме слушаше, а обикновено подобни случки я заинтригуваха. Очаквах, че ще ме изслуша с блеснали от ярост очи и с негодувание ще каже нещо от рода на: „Шегуваш се. Ама че гадни копелета!“

Тя обаче само изцъка съчувствено. Мислеше за друго. Очите й бяха зачервени и изглеждаше съсипана. Докато й разказвах как побесня Дик Харди, тя ме прекъсна.

— Сигурно си ужасно нещастен с мен.

— Сега пък какво има? — учудих се. — Какво може да те накара да кажеш подобно нещо?

Тя смръщи вежди и очите й се напълниха със сълзи.

— Седя тук по цял ден като… като инвалид. Знам, че ти липсва секс.