Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 136

Минах по чорапи до следващия портал, един от новите детектори за експлозиви, който наскоро бяха инсталирали. Застанах там, докато електронен глас не ми нареди да продължа напред.

Няколко секунди по-късно запищя оглушителна аларма. Един от служителите на охраната грабна чантата ми, която излизаше от детектора за експлозиви. По някаква причина тя бе въодушевила алармата. Друг тип ме хвана за лакътя и каза:

— Господине, моля, елате с нас.

Внезапно се събудих.

— Какво става? — попитах. — Проблем ли има?

— Оттук, господине.

Хората на опашката се вторачиха в мен и загледаха как ме водят настрани.

— Ръцете пред вас, господине — нареди ми офицерът.

Протегнах ръце.

— Какво има? — попитах отново.

Никой не ми отговори. Другият агент прокара металния детектор по гърдите, краката ми и гърба. Когато свърши, трети тип — явно началник, дебеловрат мъж с лоша прическа и огромни очила, каза: Последвайте ме, господине.

— Трябва да си хвана самолета — възразих.

Той ме въведе в малка, ярко осветена стая.

— Седнете тук, моля.

— Къде ми е куфарчето? — попитах.

Началникът поиска билета и бордната ми карта. После се поинтересува накъде пътувам и защо летя до Калифорния и обратно само за един ден.

Аха. Може би еднодневното пътуване до Калифорния бе възбудило подозренията на тъпаците. Или фактът, че бях резервирал билета предишната вечер. Нещо такова.

— Да не съм в черния списък за пътници? — пошегувах се.

Никакъв отговор.

— Сам ли опаковахте багажа си? — попита ме той.

— Не, камериерът ми го направи. Да, разбира се, че го опаковах сам.

— Куфарът ви непрестанно с вас ли беше?

— Куфарът ми? Какво искате да кажете? Тук на летището ли? По кое време?

— По което и да е време.

— Държа куфара в кабинета си, тъй като пътувам често. Понякога го отнасям със себе си вкъщи. Какъв е проблемът? Имаше ли нещо в него?

Отново никакъв отговор. Погледнах си часовника.

— Ще си изпусна полета — казах. — Къде ми е мобифонът?

— Не бих се тревожил за полета — отвърна той. — Със сигурност няма да сте на него.

Зачудих се колко ли често му се случваше да тормози пътниците и да ги плаши. Все по-рядко, реших накрая. Все пак от 11 септември бе изминало доста време.

— Слушайте, имам изключително важна делова среща. С председателя на борда на корпорацията ни. „Ентроникс“.

Отново си погледнах часовника и си припомних думите на Франи, че само този полет може да ме отведе навреме до Калифорния за срещата с Накамура-сан.

— Имам нужда от мобифона си — казах.

— Не е възможно, господине. В момента проверяват съдържанието на куфара ви и взимат проби.

— Проби?

— Да, господине.

— Какви проби?

Пак останах без отговор.

— Ще ме качите ли поне на следващия полет? — попитах.

— Нямаме нищо общо с авиолиниите, господине. Нямам представа какви са следващите полети, нито дали има места в тях.

— Поне тогава ми позволете да използвам телефон, за да си уредя полет.

— Не мисля, че ще можете да хванете следващия полет, господине.