Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 135

Опитах се да мисля само за презентацията и Накамура-сан, а не за заплахите на Кърт. Нито пък за полицейския детектив, който ми бе оставил съобщение. Ако си позволях да мисля за всичко това, щях да се изнервя много повече, отколкото от презентацията пред Накамура-сан.

„Можеш да изгубиш страшно много. Знаеш кого имам предвид“.

Снощи, когато се прибрах у дома, всички спяха. И естествено, когато излязох от къщи в четири и половина тази сутрин, продължаваха да спят. Всъщност, така бе по-добре — възможно бе да се изкуша да поговоря с Кейт и да й разкажа за заплахите на Кърт. А определено не ми се искаше да постъпвам по този начин.

Вече изобщо не се съмнявах, че Кърт бе направил нещо на колата на Тревър, за да предизвика катастрофата.

Знаех, че е изключително опасен. И вече не ми бе приятел.

Беше ме предупредил да не споделям с никого подозренията си за колата на Тревър. Знаеше, че се бях опитал да го уволня.

Не, не можех да докажа абсолютно нищо, но заплахите му ми показаха, че е виновен. Но пък как трябваше да постъпя, когато полицейският детектив започнеше да ме разпитва за катастрофата? Вероятно най-разумно бе да не си отварям устата. Просто да обясня на ченгето, че не знам нищо по въпроса. Това си беше истината. Имах само подозрения, но не знаех нищо със сигурност.

Не се съмнявах, че ако си поговорех откровено с ченгетата, Кърт веднага щеше да узнае.

„Имам приятели на много места“.

Час по-късно се наредих на опашката пред служителите от охраната. Вече имаше доста хора пред мен. Вероятно всички пътуваха за Сан Франциско. Няколко бизнесмени и една дама, които може би отиваха в Силиконовата долина през Сан Франциско, защото искаха да пристигнат по-рано, отколкото кацаше полетът до Сан Хосе. Или пък нямаха желание да сменят самолета във Финикс, Атланта или Хюстън. Тъй като често ми се налагаше да пътувам, се бях усъвършенствал — мобифон и миникомпютър в куфарчето, удобни обувки без връзки, всички метални предмети в един джоб, за да мога да ги извадя лесно.

Опашката се движеше бавно. Повечето хора изглеждаха полузаспали. Почувствах се като овца, която вкарват в кошарата. От 11 септември пътуванията бяха пълен кошмар — събуване на обувки, поставяне на личните ти вещи в пластмасови легени, щателна проверка за оръжие. На времето обичах да пътувам, но вече не. Охраната беше адски досадна и изобщо не те караше да се почувстваш в безопасност.

Извадих лаптопа от чантата и го оставих на конвейерната лента. Последваха го меките ми обувки. Елегантните бяха в куфара ми, за да се представя с тях пред Накамура-сан. Сложих монетите и ключовете си в малката кутийка и минах през детектора за метали. Усмихнах се на сериозния тип, който стоеше там. Колежката му ме помоли да включа компютъра, което изпълних веднага.