Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 122

— Срамуваше се? От какво?

— Защото ако не беше Кърт, нямаше да съм вицепрезидент в момента.

— Не го вярвам. Той може да ти е помогнал малко, но ти пък си вършиш работата чудесно.

— Май се страхувах, че ако ти кажа, ще ми наредиш да си замълча и да се примиря.

— Защо пък бих искала подобно нещо?

— Заради това — размахах ръка, сочейки стаята, както бе направила тя преди. — Знаех си, че с помощта на Кърт ще имам всичко това. И знам колко означава тази къща за теб.

Кейт примигна и сви рамене. Забелязах сълзи в очите й.

— Знаех си, че ако се изправя срещу него, ще изложа всичко това на опасност — добавих меко.

Кейт наклони глава и няколко сълзи капнаха на чаршафа.

— И какво от това? — попита тя задавено.

— И какво от това? Знам, че тази къща е изключително важна за теб.

Тя поклати глава. Сълзите й продължиха да мокрят чаршафа.

— Мислиш ли, че това е единственото, което ме интересува?

Замълчах.

Кейт вдигна поглед. Очите й бяха зачервени.

— Слушай, израснах в голяма къща със слуги, басейн, тенис корт, уроци по езда и балет, почивки в Европа и на Бермудите. Но внезапно всичко изчезна. Загубихме къщата и вилата, отписаха ме от училище… Преживях всичко тежко. Да, липсва ми, няма да те лъжа. Но не се интересувам само от това.

— Поправи ме, ако греша, но нали ти разглеждаше лъскави къщи в интернета?

— Виновна съм. Признавам. Дали искам децата ни да пораснат в просторна къща с голям двор? Да, разбира се. Но дали трябва да е толкова хубава? Разбира се, че не. Няма да отрека, че тук ми харесва, но бих се отказала от къщата в миг, ако ни се наложи.

— Моля те.

— Не се омъжих за теб, защото смятах, че отново ще ме направиш богата. Омъжих се за теб, защото беше истински. Онези разглезени лекета, с които излизах преди теб, можеха да дрънкат само за маркови дрешки. Внезапно се запознах с човек, който нямаше претенции и не се правеше на велик, и това адски ми хареса.

— Марковите дрешки… — започнах, но Кейт бързо ме прекъсна.

— Падах си страхотно по енергията ти. По амбицията ти, по ентусиазма ти. Но постепенно ти започна да ги губиш.

Кимнах.

— Сега виждаш, че си се променил, нали? По-уверен си. Не се задоволяваш със съвсем малко. И се възхищавам на това.

По бузите й потекоха сълзи. Почувствах се като пълен идиот.

— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Когато се родих, ми подадоха ключовете към добрия живот. А ти трябваше да ги спечелиш.

— А?

— Получих всичко наготово. Предимствата, връзките. И какво направих с тях? Абсолютно нищо.

— Виж какво правиш за жената с юрганите — усмихнах се.

— Да — тъжно кимна Кейт. — От време на време помагам на някой беден художник. Вярно е. Но ти… виж откъде си тръгнал и какво си постигнал съвсем сам.

— С помощта на…

— Не — яростно възрази тя. — Без Кърт. И това е, което ме прави щастлива. Не играчките, които можем да си позволим сега. Като онази абсурдна морска звезда.

— Брошката от „Тифани“ ли?

— Мразя я. Съжалявам, но е така.

Изстенах.

— Нищо чудно, че никога не я носиш. Имаш ли представа колко… — замълчах бързо. — Благодаря, че ми каза. Вече е прекалено късно да я върна.