Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 124

— Вампирите са за тийнейджърките — презрително възрази Итън. — Знаеш ли, че в племето фор в Папуа, Нова Гвинея, ядат мозъците на починалите си роднини и затова страдат от смъртоносно заболяване, наречено куру?

— Това ще ти е за урок да не ядеш мозъците на роднините си — размахах строго пръст.

— Кой е този приятел, който ще идва на вечеря? — попита Сузи.

— Той… интересен тип е — отвърнах и си погледнах часовника. — Закъснява.

— Това ли е вечерята? — попита Итън, като посочи мазните пликове, които тъкмо бях донесъл.

— Да — отговорих. — Тайландска храна.

— Мразя тайландска храна. Няма ли суши?

— Няма суши. Съжалявам.

— Мамо, мога ли да ям попара за вечеря?

— Кърт закъснява — казах на Кейт. — Дали да не сядаме да вечеряме?

— Да почакаме още малко.

Бях подредил тайландската храна на импровизираната шведска маса в трапезарията. Кейт лежеше на канапето на баба Спенсър. Вече й позволяваха да посяда, дори да става от леглото, стига да лежи колкото се може повече. Тракаше по клавишите на лаптопа.

— Хей, няма да повярваш. Току-що получих имейл от директорката на галерия „Кьорнер“ в Ню Йорк. Страшно харесала творбите на Мари. Сравнява я с Фейт Ринголд! Точно както ти казах. Мисли, че Мари ще стане известна като Ромар Биърдън и Джейкъб Лорънс.

— Това е чудесно.

В осем без петнайсет звъннах на мобифона на Кърт, но не получих отговор. Извадих визитната му картичка от портфейла си и набрах номера в офиса му, но и там не се получи нищо. Никога не му бях звънял у дома, но сега се зарових в телефонния указател. Кърт Семко не беше регистриран.

В осем Сузи, Кейт и аз нападнахме пилешките шишчета. В осем и половина на вратата се позвъни.

Косата на Кърт беше мокра. Миришеше на сапун и имаше вид на човек току-що изскочил изпод душа.

— Съжалявам, човече — извини се той. — Заспах.

— И си изключи мобилния? След като ми се накара, че правя същото?

— Телефонът не беше у мен. Съжалявам.

— Надявам се, ще ни извиниш, но започнахме да вечеряме.

— Няма проблеми. Мога ли да се присъединя към вас?

— Разбира се.

Итън слезе, за да поздрави госта.

— Войник ли си? — попита той.

— Бях — отговори Кърт.

— Знаеш ли, че когато войниците на Наполеон се оттегляли от Русия, били толкова гладни, че изяли конете си? А после се отдали на канибализъм?

Кърт ме погледна бързо, после каза:

— Разбира се. Подобно нещо се случило и с немските войници по време на Втората световна война. Битката за Сталинград. Свършили храната си и започнали да ядат приятелите си. Мъртвите, разбира се.

— Това го нямаше в книгата ми — отбеляза Итън. — Ще трябва да проуча този въпрос. Войниците и канибализма.

Момчето ме последва във всекидневната, където Кърт целуна Кейт по бузата. Не знаех, че вече са толкова близки, но не казах и дума. После гостът ни се здрависа със Сузи.

— Как е кабелната телевизия? — попита той.

— Чудесно — отговори Кейт. — Забелязах, че сигналът е дори по-добър отпреди. Дигиталният кабел по принцип си е идеален, но аналоговите канали винаги бяха леко замъглени. А сега са добри като дигиталните. Съжалявам, Кърт, остана само едно шишче, но има достатъчно патай.