Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 12

— Защо така? — попитах.

— Заради сливането, какво друго. Мамка му — промърмори той, като изсипа в шепата си няколко капки антибактериален лосион, който вечно носеше със себе си.

Разтърка ръце ожесточено и усетих миризма на спирт. Фестино беше откачен на тема бацили.

— Тъкмо се ръкувах с оня тип от „Компюмакс“ и той кихна върху мен няколко пъти.

„Компюмакс“ бе компания, която създаваше евтини компютри за големи корпорации. Бяха скапан клиент, най-вече защото не харчеха пари за маркови елементи, а „Ентроникс“ им звучеше прекалено тежкарско. Фестино се опитваше да им продаде няколко монитора, които фирмата ни не бе произвела, а закупила на старо от корейска компания и бе сложила емблемата ни върху тях. Стараеше се да убеди „Компюмакс“, че името на „Ентроникс“ върху поне един от елементите им ще направи продуктите им по-желани. Добра идея, но „Компюмакс“ не я приемаше. Предполагах, че Фестино просто не знаеше как да им я поднесе, но не можех да се забърквам — сделката си беше негова.

— Започвам да разбирам защо японците смятат, че западняците са мърляви — продължи той. — Този тип кихаше в шепата си непрестанно, а после ми протегна ръка да се здрависаме. И какво можех да направя? Да откажа да стисна мръсната му ръка? Искаш ли лосион? — предложи ми малкото шише той.

— Не, благодаря, добре съм.

— Въобразявам ли си, или офисът ти е по-малък от моя?

— Обзавеждането е виновно — отговорих. — Размерите са еднакви.

Всъщност, офисът ми започваше да ми се струва все по-малък. Отделът ни заемаше последния етаж на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам, на около тридесет километра западно от Бостън. Беше най-високата постройка в града, заобиколена от ниски административни сгради. Местните хора се бориха като тигри, за да спрат строежа й преди десетина години. Сградата е хубава, но всички жители на Фрамингам я смятат за обида. Някакъв духовит тип я бе нарекъл Фалоса на Фрамингам.

Фестино се отпусна на стола за посетители.

— Чакай да ти кажа нещо за сделката с „Роял Майстер“. Японците винаги имат план. Никога не ти съобщават какъв е, но вечно има дългосрочен план. Ние сме просто онези малки кръгли пулчета… как се наричаше онази японска игра?

— Го.

— Точно така. Го. Та с този план ни пращат на майната си.

Забелязах тъмните кръгове от пот под мишниците на синята му риза. Температурата в офиса не надвишаваше осемнадесет градуса, независимо от сезона, и дори можеше да се каже, че е леко хладно, но Рики се потеше зверски. Беше две-три години по-възрастен от мен и вече се скапваше. Шкембето му висеше над колана на панталона, а над тясната яка на ризата му се диплеха тлъстини. Преди известно време започна да си боядисва косата, но я правеше прекалено черна.

Хвърлих поглед към компютърния екран. Бях казал на човека от хотелската верига „Локуд“, че ще му звънна преди обяд, а вече бе дванадесет и пет.

— Хей, Рик…

— Виждаш ли, не загряваш. Прекалено си добър — презрително изкриви устни той. — „Ентроникс“ ще се сдобие с американския филиал на „Роял Майстер“, нали? Защо? Да не мислиш, че плазмените им телевизори са по-добри от нашите?