Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 14

Станах, за да го окуража да направи същото.

— Ще играеш ли довечера? — попитах.

Най-после Рики се надигна.

— Да, разбира се. Карол бездруго ми е ядосана, че снощи излизах с клиенти. Какво значение има още една вечер? С кого ще играем довечера? С „Чарлз Ривър“?

Кимнах.

— Поредният провал на Братството. Нямаме добър питчър. Тревър е скапаняк.

Усмихнах се, когато си припомних шофьора на пикала от снощи.

— Аз имам добър питчър.

— Ти? И ти не ставаш за тази работа.

— Не аз. Един тип, който почти станал професионалист.

— За какво говориш?

Разказах му историята набързо.

Рики присви очи и се усмихна за първи път тази сутрин.

— Ще кажем на момчетата от „Чарлз Ривър“, че тъкмо е започнал работа в склада, нали?

Кимнах.

— Страхотно — ухили се той.

— Така си е.

Фестино се поколеба.

— Мислиш ли, че ще справи?

— Този тип е страхотен атлет, Рик. Сигурен съм, че ще се справи.

Фестино наклони глава и ме изгледа с одобрение.

— Знаеш ли, Тигре, под смотаната си фасада имаш скрити резерви от хитрост. Не го очаквах. Впечатлен съм.

4.

Хотели „Локуд“ бе една от най-големите вериги луксозни хотели в света.

Но имотите им бяха поовехтели и имаха нужда от подновяване. Част от плана на управата за конкуренция с „Четирите сезона“ и „Риц Карлтън“ бе да поставят четиридесет и два инчови плазмени телевизори във всяка стая. Знаех, че водеха преговори и с „Нек“ и „Тошиба“.

Бях уредил да изпратят един от великолепните ни телевизори в централата на „Локуд“ в Уайт Плейнс, Ню Йорк, за да се уверят в качеството ни. Знаех, че продуктът ни не е по-лош от този на конкурентите, тъй като все още бяхме в бизнеса. Но Брайън Борк, вицепрезидентът на „Локуд“, който отговаряше за управата на хотелите, все още не можеше да вземе решение.

Зачудих се дали Рики Фестино бе прав и Брайън Борк ме размотаваше само за да получи билети за суперкупата и редовни вечери в „Ален Дюкас“ в Ню Йорк. Почти ми се искаше вече да ми е съобщил решението си, дори и да е лошо за мен.

— Здрасти, Брайън — поздравих жизнерадостно.

— А, ето го и моя човек — отвърна той.

Винаги изглеждаше доволен да чуе гласа ми.

— Трябваше да ти звънна по-рано, извинявай. Събранието продължи прекалено дълго.

— Няма проблеми. Хей, тази сутрин четох в „Уолстрийт Джърнъл“ за вас. Ставате собственост на „Майстер“, а?

— Обратното. „Ентроникс“ купува американския филиал на „Майстер“.

— Интересно. Ние водим преговори и с тях.

Не знаех това. Чудничко! Още един играч в безкрайните преговори. Спомних си стар филм, който бях гледал на времето в колежа — „Уморените коне ги убиват, нали“. Ставаше дума за танцьори в маратон, които танцуват, докато се строполят от умора.

— Е, това означава един конкурент по-малко — казах небрежно. — Как мина рожденият ден на Марта? Заведе ли я във Виена, както искаше?

— Да, ама във Виена, Вирджиния. Хей, следващата седмица ще идвам в Бостън. Какво ще кажеш да отидем заедно на мач на „Ред Сокс“?