Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 10

— Чакай да ти обясня как стоят нещата, Кейт. Корпорацията е нещо като машина за сортиране на яйца, като типовете на моя възраст са яйцата. Вкарваш ги в различните кутии — за големи, по-големи и гигантски яйца.

— Кое от тях си ти?

— Не искам да съм гигантско яйца. Аз съм си просто продавач.

— Но ако влезеш в управата, ще започнеш да печелиш истински пари, бебчо.

Преди две-три години Кейт редовно ме съветваше как да се изкача по корпоративната стълба, но смятах, че вече се е отказала.

— Типовете от управата никога не напускат офисите си — казах. — Като затворници са. Вечно са по разни събрания и тенът им е кошмарен. Освен това трябва да се подмазват и да се интересуват от политиката на компанията. Не е подходящо за мен. Защо изобщо говорим за това?

— Слушай, ако станеш вицепрезидент, а после генерален управител, скоро ще ръководиш компанията. След няколко години ще печелиш истинско състояние.

Поех си дълбоко дъх и се приготвих да споря, но нямаше смисъл. В подобни ситуации Кейт бе като териер, който отказва да пусне кокала.

Истината бе, че двамата имахме съвсем различни идеи за това какво е състояние. Баща ми беше прост металург в завод в Уорчестър, който произвеждаше тръби за вентилационни системи. Издигна се до бригадир, членуваше в профсъюза на металурзите и дори беше активист. Не беше много амбициозен. Мисля, че бе започнал първата работа, която му бе попаднала, и си бе останал на нея. Но се трудеше усилено, работеше извънредно винаги когато бе възможно, и се прибираше у дома скапан, неспособен да направи друго, освен да се отпусне пред телевизора с бира в ръка. Върховете на два от пръстите на дясната му ръка липсваха. А това винаги ми напомняше колко ужасна бе работата му. Когато татко ми каза, че иска да отида в колеж, за да не ми се налага да работя като него, говореше адски сериозно.

Живеехме на партера на мизерна триетажна къща на улица „Провидънс“ в Уорчестър, чийто циментиран заден двор бе заобиколен от телена ограда. А сега притежавах собствена къща в колониален стил в Белмонт и за мен това бе истинско постижение.

Кейт обаче бе израснала в Уелсли, в къща, по-голяма от общежитието й в „Харвард“. Веднъж бяхме минали с колата покрай бившия й дом. Гигантски каменен замък с ограда от ковано желязо и безкрайни поляни. Дори след като алкохолизираният й баща бе досъсипал семейното богатство с някаква тъпа инвестиция и им се бе наложило да продадат вилата си в Кейп Код и къщата в Уелсли, мястото, където се бяха нанесли, бе поне два пъти по-голямо от сегашната ни къща.

Кейт замълча за момент и се нацупи.

— Джейсън, не искаш да свършиш като Кал Тейлър, нали?

— Това е удар под кръста — отвърнах възмутено.

Кал Тейлър бе шестдесетгодишен и работеше за „Ентроникс“ още от времето, когато бяха продавали транзистори и второкласни телевизори и се бяха опитвали да се конкурират с „Емерсън“ и „Кенуд“. Тейлър служеше като предупреждение на младите. Видът му ме притесняваше, защото представляваше всичко, което тайно се страхувах, че може да ми се случи. С бялата си коса, пожълтелите от никотина мустаци, миризмата на „Джак Даниълс“ и вечния си запас от стари вицове, Тейлър бе личният ми кошмар. Беше смотаняк, успял да се задържи в компанията благодарение на няколкото клиенти, които все още не бе зарязал. Беше разведен, живееше сам и прекарваше почти всяка вечер в кварталния бар.