Читать «Изчезването на Стефани Мейлър» онлайн - страница 4

– Имате ли нещо против да ви наричам капитан деветдесет и девет процента?

– Да ни би да смятате, че има случай, който не съм решил? – понамръщих се аз.

Вместо отговор тя извади от чантата си фотокопие на изрезка от брой на „Орфия Кроникъл“ с дата 1 август 1994 година и ми го подаде:

Четворно убийство в Орфия:

Кметът и цялото му семейство са убити

В събота вечерта кметът на Орфия Джоузеф Гордън, неговата съпруга и десетгодишният им син са били убити в техния дом. Четвъртата жертва е Меган Падалин, трийсет и две годишна. В момента на престъплението младата жена е излязла на джогинг и без съмнение е станала неволен свидетел. Била е застреляна насред улицата, пред къщата на кмета.

Към статията имаше моя снимка на местопрестъплението заедно с тогавашния ми партньор Дерек Скот.

– Какво искате да кажете? – запитах я аз.

– Вие така и не сте решили този случай, капитане.

– Какви ги говорите?

– През 1994 година не сте заловили истинския извършител. Мислех си, че ще искате да го научите, преди да напуснете полицията.

Отначало помислих, че това е някаква неуместна шега на моите колеги, но скоро разбрах, че Стефани е съвсем сериозна.

– Да не би да правите собствено разследване? – запитах я аз.

– Нещо такова, капитане.

– Нещо такова? Ще се наложи да споделите повече, ако искате да ви повярвам.

– Говоря истината, капитане. След малко имам среща, която ще ми позволи да се сдобия с неопровержимо доказателство.

– Среща с кого?

– Капитане – усмихна се дяволито тя, – не ме смятайте за някоя новачка. Никой журналист няма да изпусне подобен материал. Обещавам да споделя с вас моите разкрития, но когато му дойде времето. Засега имам към вас само една молба: да получа достъп до полицейското досие по случая.

– Наричате това молба, но според мен си е чисто изнудване! – възразих аз. – Първо ми покажете резултатите от вашето разследване. Твърдението ви е прекалено сериозно, Стефани.

– Наясно съм, капитан Розенбърг. Затова и нямам никакво намерение щатската полиция да ми диша във врата.

– Напомням ви, че по закон сте длъжна да предоставите на полицията цялата информация, с която разполагате. Като нищо мога да извърша обиск в редакцията на вашия вестник.

Реакцията ми видимо разочарова Стефани.

– Много жалко, капитан деветдесет и девет процента – въздъхна тя. – Въобразявах си, че ще ви е интересно, но явно вече мислите за пенсия и за проекта, който майорът спомена в речта си. Що за проект е това? Да не сте решили да ремонтирате някоя стара яхта?

– Не е ваша работа – сопнах ѝ се аз.

Тя сви рамене и се отдалечи. Бях сигурен, че блъфира, и наистина, след като бе направила няколко крачки, се обърна към мен:

– Отговорът е бил пред очите ви, капитан Розенбърг. Вие просто не сте го видели.

Бях едновременно заинтригуван и ядосан.

– Не съм сигурен, че ви разбирам, Стефани.

Тогава тя вдигна ръка пред очите ми.

– Какво виждате, капитане?

– Виждам ръката ви.

– А аз ви показвах пръстите си – поправи ме тя.

– Да, но аз виждах ръката ви – настоях, без да мога да проумея какво има предвид.

– В това е проблемът. Видяхте онова, което сте искали да видите, а не онова, което ви е било показано. Така сте се провалили преди двайсет години.