Читать «Изчезването на Стефани Мейлър» онлайн - страница 6
Жоэль Диккер
– За да викат и двама ви, сигурно е нещо сериозно – обади се Наташа.
Сетне ни посочи телефонната кабина в дъното на ресторанта и апарата отстрани на бара. Джеси се запъти към кабината, а аз се обадих от бара. Разговорът се оказа кратък.
– Спешно повикване до всички патрули, извършено е четворно убийство – обясних на Наташа и Дарла, след което оставих слушалката и веднага хукнах към изхода.
През това време Джеси навличаше куртката.
– По-живо – подканих го аз. – Първият екип от Криминалния отдел, който стигне до мястото, ще поеме случая.
Бяхме млади и амбициозни. Това беше шанс двамата да се заемем с първото ни сериозно разследване. По онова време бях вече сержант и имах повече опит от Джеси. Началството много ме уважаваше. По всеобщо мнение ми предстоеше обещаваща кариера.
Изхвърчахме на улицата и скочихме в колата, аз зад волана, а Джеси до мен.
Потеглих с мръсна газ, а Джеси вдигна от пода сигналната лампа и през сваленото стъкло я лепна на покрива. Червената светлина блесна в околния мрак.
Така започна всичко.
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Мислех си, че ще прекарам последната седмица в полицията, като се шляя по коридорите и пия кафе за последно с колегите. Ала ето че вече трети ден от сутрин до вечер седях затворен в моя кабинет и преглеждах материалите по четворното убийство през 1994 г., които бях взел от архива. След срещата с въпросната Стефани Мейлър се чувствах разстроен: не можех да мисля за нищо друго, освен за онази статия и за казаното от нея: „Отговорът е бил пред очите ви. Вие просто не сте го видели“.
Струваше ми се обаче, че сме видели всичко. Колкото повече се ровех в досието, толкова по-силно се убеждавах, че това е едно от най-съвестно проведените разследвания в моята кариера: всички улики бяха налице, доказателствата, че заподозреният е истинският убиец, бяха неоспорими. Двамата с Дерек бяхме работили добросъвестно. Не открих нито един пропуск. Как бихме могли да се излъжем в самоличността на извършителя?
Този следобед Дерек влезе в моя кабинет.
– Какви ги вършиш, Джеси? Всички те чакаме в кафето. Колегите от Административния отдел са ти приготвили торта.
– Идвам, Дерек. Съжалявам, нещо се бях отнесъл.
Той погледна пръснатите върху бюрото документи, взе един и възкликна:
– Я стига! Само не ми казвай, че си се вързал на приказките на онази журналистка?
– Виж какво, Дерек, исках само да се уверя, че…
Той не ме остави да довърша:
– Джеси, досието е бетон! Знаеш го не по-зле от мен. Хайде, тръгвай, всички те чакат.
Кимнах.
– Само още минутка. Идвам веднага.
Той въздъхна и излезе. Взех визитната картичка на Стефани и набрах нейния номер. Телефонът ѝ беше изключен. Вече бях опитвал да се свържа с нея предишната вечер, но без успех. Самата тя не ме бе търсила след нашата среща в понеделник и затова реших да не упорствам повече. Знаеше къде да ме намери. Казах си, че Дерек има право: нищо не би могло да подложи на съмнение заключението от разследването през 1994 година и затова спокойно се присъединих към колегите в кафето.
