Читать «Изгорени мостове» онлайн - страница 9

Все още притежаваше апартамент в Лондон, но толкова отдавна не бе живяла там, че вече не можеше да го почувства като свой дом. Освен това разликата между вноските по ипотеката и наема, който вземаше от дългосрочния наемател, беше единственото, с което можеше да се издържа, докато юристите приключеха с разчоплянето на онова, което бе останало след Майкъл. Което пък означаваше, че пред нея оставаше само една възможност.

Съгласно завещанието на Майкъл, тъй като и Луси вече я нямаше, Карол наследяваше неговите притежания. Къщата бе записана на негово име; Луси бе притежавала къщата им във Франция. Така че, след като завещанието бъдеше легализирано, къщата щеше да е нейна, заедно с кръвта, привиденията и всичко останало. На нейно място повечето хора щяха да наемат фирма за почистване, биха пребоядисали всичко, което не можеше да се почисти и биха продали къщата на човек, незапознат с най-новата й история.

Но Карол Джордан не беше „повечето хора“. Колкото и травмирана и нестабилна да беше психиката й сега, тя се придържаше към убеждението, което й бе помагало да премине през тежки периоди и преди. Затова си състави план. И сега се опитваше да го осъществи.

Щеше да премахне всяка следа от онова, което се бе случило тук, и да промени къщата така, че тя да се превърне в място, в което да може да живее. Целта й беше да навикне да приема по някакъв начин миналото. Дълбоко в себе си не вярваше, че такъв изход е много вероятен. Но не можеше да намери друга цел, която да си постави, а пък и този проект щеше да я ангажира. Тежкият физически труд през деня щеше да й помогне да спи нощем. А ако и това не подействаше, винаги оставаше бутилката с водка.

Имаше дни, когато се чувстваше като писател, който посещава склад на строителен хипермаркет, за да опознае работата там, списъкът й беше пълен с новооткрити, непознати дотогава за нея неща, редящи се по страницата като поредица от хайку. Но беше успяла да навлезе в трудноразбираемата поезия на домашните ремонти и бе овладяла работата с непознати сечива и нови технологии. Бавно, но неотклонно тя изтриваше историята на дома във физическия й израз. Не знаеше дали това ще й осигури душевен покой. Преди би потърсила мнението на Тони Хил. Но сега тази възможност се изключваше. Налагаше се да се научи да бъде психотерапевт сама на себе си.

Карол запали нощната лампа и започна да навлича новата си работна униформа — изпокъсани и мръсни джинси, здрави работни обувки с метални носове върху дебели чорапи, чиста тениска и плътна карирана риза. „Барби — строителен работник“, както се беше изразил един от мъжете на средна възраст, които се появяваха често пред тезгяха с касите в строителния хипермаркет. Думите му бяха я накарали да се усмихне, защото трудно би могло да се измисли по-неподходящо определение за нея.

Докато чакаше кафе-машината да осигури нещо топло за пиене, тя прекоси основното помещение на къщата, излезе навън, в утрото, и се загледа в забулилите далечните хълмове ниски облаци, които предвещаваха дъжд. Сега, докато есента пристъпваше бавно към зимата, цветът се изцеждаше от острата трева, покрила пустите земи наоколо. Горичката на близкия склон менеше цвета си, палитрата преминаваше от зелено към кафяво. Няколко малки къса небе се провиждаха през клоните, за първи път от пролетта насам. Скоро единственото покритие на склона щеше да изчезне, оставяйки след себе си само ажурната плетеница на голите клони. Карол се облегна на стената и се взря нагоре, към дърветата. Задиша дълбоко, търсейки спокойствие.