Читать «Игрите на Немезида» онлайн - страница 2

— Не мога да ви помогна, „Франк Айкен“ — отвърна марсианецът. — Поддържайте курса.

— Sabez sa. Стабилни като камък, прави като куршум.

Отрядът на Филип стигна до билото на кратера и се взря надолу към ничията земя на марсианската военна корабостроителница; беше точно както очакваше. Той забеляза складовете и депата за провизии. Свали от гърба си целеуказващия лазер, заби основата му в мръсния лед и го включи. Другите, пръснати толкова нашироко по линията, че нито един от пазачите да не е извън обсега им, направиха същото. Лазерите бяха стари, следящите устройства, прикрепени към тях, бяха събрани от десетки различни източници. Преди малките червени светодиоди в основата им да позеленеят, първият от двата вторични брояча стигна до нула.

По цивилния канал прозвучаха трите ноти на сигнала за тревога, последвани от напрегнат женски глас:

— Имаме излязъл от контрол товарен механобот на площадката. Той… уф, мамка му. Насочва се към противометеорната установка.

Паниката и тревогата в ушите му се усилваха, докато Филип поведе отряда си по ръба на кратера. Редки облачета прах се вдигаха около тях и не се слягаха, а вместо това се разширяваха като мъгла. Товарният механобот не отговаряше на аварийните сигнали, крачеше по площадката и се натресе право в широките очи на оръдията за метеорна защита, заслепявайки ги, макар и само за няколко минути. Четирима марсиански пехотинци излязоха от бункера си, както изискваше протоколът. Бойната броня им позволяваше да се плъзгат по повърхността, все едно се пързалят по лед. Всеки от тях можеше да избие целия отряд на Филип без никакви последствия за себе си, освен моментна жалост. Той ги мразеше всички като цяло и всеки един поотделно. Ремонтните екипи вече бързаха към повредените оръдия. Всичко щеше да се върне към нормата до час.

Дванайсет минути и четирийсет и пет секунди.

Филип спря и се озърна назад към отряда си. Десет доброволци, най-добрите, които можеше да предложи Поясът. Освен самия него, никой от тях не знаеше защо е важен набегът срещу марсианския склад за провизии и до какво ще доведе. Всички бяха готови да умрат по негова заповед, заради това, което бе той. Заради това, което бе баща му. Филип го усещаше в стомаха и гърлото си. Не страх, гордост. Беше гордост.

Дванайсет минути и трийсет и пет секунди. Трийсет и четири. Трийсет и три. Заложените от тях лазери оживяха и зашариха по четиримата пехотинци, бункера с резервния екип, оградата на периметъра, работилниците, казармите. Марсианците се обърнаха, бронята им бе толкова чувствителна, че даже лекото погалване на невидими светлинни лъчи бе доловено. Вдигнаха оръжията. Филип видя как един от тях забеляза отряда им и оръжието му се измести от лазерите към тях. Към него.

Той затаи дъх.

Преди осемнайсет дни един кораб — Филип не знаеше даже точно кой, — някъде в системата на Юпитер, бе включил мощна тяга, надхвърляйки десет, а може би дори петнайсет g. В определената от компютрите наносекунда корабът бе пуснал няколко десетки къса волфрам с четири кратко горящи ракети за еднократна употреба в центъра на масата им и прикрепени към тях евтини сензори, работещи само на една честота. Трудно можеше да се нарекат машини, толкова простички бяха. Шестгодишните деца правеха по-сложни неща всеки ден, но така ускорени до сто и петдесет километра в секунда, не им трябваше да са сложни. Трябваше само да им се покаже накъде да вървят.