Читать «Игрите на Немезида» онлайн - страница 6

— Шефче — обади се Андрю, гласът му бе тънък и напрегнат. — Тука сме на зор.

— Нямаш грижи — отвърна Филип. — Ge gut.

Един от двамата пазачи сложи ръка на рамото му.

— Искаш ли да отида да оправя това? — попита тя. „Да отида ли да ги спася?“

Филип вдигна юмрук и го поклати леко напред-назад. Не. Тя се вцепени, като разбра какво ѝ казва, и за момент му се стори, че няма да се подчини. Изборът си беше неин. В момента бунтът сам по себе си представляваше наказание. Джоузи намести последния контейнер и затегна ремъците. Ааман и хората му прикрепиха последния прът.

Една минута и двайсет секунди.

— Шефче! — изкрещя Андрю.

— Съжалявам, Андрю — каза Филип. Настъпи момент на зашеметено мълчание, последван от поток псувни и обиди. Филип смени честотата. Аварийните служби на военната корабостроителница крещяха по-малко. Някакъв женски глас говореше ясно и спокойно на немски и раздаваше команди с почти отегчената ефикасност на човек, свикнал с кризите, и отговарящите ѝ гласове черпеха от нейния професионализъм. Филип посочи към рамата. Чучу и Андрю бяха мъртви. Дори и да не бяха още мъртви, все едно бяха мъртви. Филип се издърпа на мястото си върху рамата, нагласи коланите около кръста си, под чатала, през гърдите, а после облегна глава на дебелата тапицерия.

Петдесет и седем секунди.

— Niban — каза той.

Не се случи нищо.

Той превключи радиото обратно на шифрования канал. Андрю вече плачеше. Виеше.

— Niban! Andale! — извика Филип.

Евакуационната рама под него подскочи и изведнъж той вече имаше тегло. Четири химически ракети под висока тяга озариха земята долу, разхвърляха празните палети и събориха по гръб изоставения товарен механобот на Мирал. Ускорението изтласка кръвта към краката на Филип и полезрението му се сви. Звуците по радиото изтъняха, станаха по-далечни и съзнанието му затрепка, аха-аха да угасне. Скафандърът се стегна около бедрата му, все едно го стисна някакъв великан, и изтласка кръвта обратно нагоре. Той се поосвести малко.

Под него кратерът представляваше издължен мехур от прах на повърхността на луната. Из него сновяха светлинки. Кулите по ръба на кратера бяха помръкнали, но сега замигаха, докато системите се опитваха да се рестартират. Корабостроителниците на Калисто се олюляваха като пиян или цапардосан по главата човек.

Броячът стигна до две секунди, после до една.

При нула дойде вторият удар. Филип не видя падането на камъка. Както и волфрамовите късове, той се движеше прекалено бързо за човешкото око, но видя как прашният облак подскочи като изненадан, а после гигантската ударна вълна разцъфтя тъй могъщо, че се забелязваше дори в почти несъществуващата атмосфера.

— Дръжте се — нареди Филип, макар че нямаше нужда. Хората на рамата вече се бяха стегнали в очакване. В някоя по-гъста атмосфера това би означавало смърт за всички им. Но тук беше само малко по-зле от силна буря. Ааман изсумтя.

— Проблем ли? — попита Филип.

— Pinché камък ми проби стъпалото — процеди през зъби Ааман. — Боли.

— Gratia sa, че не ти уцели пишката, coyo — подхвърли Джоузи.