Читать «Игра на духове» онлайн - страница 13

- Изучаване на взаимодействието между поведението и биологичните процеси. Най-просто казано.

- Благодаря, че не го усложни.

- Ще специализирам в неврологични системи, свързани със страха. - Тя го погледна. - След толкова практика да го опозная по-добре и на теория.

- И да ти плащат за това.

Тя се усмихна.

- Ти си задник.

- Знам.

Усмивката ѝ угасна.

- Баща ми смята, че трябва да подам молба в съда. Да уредим формално попечителството над Сам.

- Баща ти си мечтае да падна от края на света и да изчезна.

Рейчъл не се опита да отрече. Отношенията между Паркър и баща ѝ бяха твърде напреднали по някои теми.

- Той много обича Сам. Случаят с похищението едва не го съсипа. И не само него.

- Няма нужда да ходиш в съда.

- Така ли?

- Кажи ми кое е най-добре за двете ви със Сам и аз ще го приема. Ако тя е притеснена, ще поговоря с нея. Тя ще разбере.

- Защо го правиш?

- Кое?

- Държиш се разумно. Не... господи, не знам. Държиш се неутрално.

Ето пак. Понякога му се струваше, че би предпочела той да се разбушува и разкрещи, да се опита да защити правата си. Това със сигурност би я улеснило. Щеше да докаже, че баща ѝ е бил прав, и в следващия момент щяха да газят до колене в документи и формалности.

- Защото и аз, като теб, искам тя да бъде в безопасност. Защото я обичам.

Нямаше време за повече разговори. Вратата отдясно на Паркър се отвори и Сам излезе. Фъргюсън стоеше зад нея. Беше закръглена дама с пищни извивки, която винаги му напомняше на скулптура от зрели плодове. Като се изключи очевидната ѝ неспособност да отгледа деца, които няма да бъдат заплаха за международната стабилност, той я намираше за покровителствена и странно твърда въпреки пухкавата фигура. Когато се сетеше за нея, в съзнанието му най-често изскачаше думата „самодоволна“, въпреки че като цяло се стараеше да не се сеща много-много за нея. Правеше всичко по силите си да скрие това от Сам, защото не искаше да настройва дъщеря си срещу жената, която въпреки всичките си недостатъци се опитваше да помогне.

Паркър се надигна от мястото си. Сам го прегърна, а той разроши косата ѝ.

- Как си, Мечо?

- Добре, Мечо - отвърна тя.

Напоследът се случваше да употребява това обръщение. Паркър не знаеше защо.

- Сядай някъде, Сам, няма да се бавим - каза Фъргюсън.

Сам седна на стола, който баща ѝ освободи, и извади книга от чантата си. Беше подкарала романите от поредицата „Браун Енциклопедията“ и вече ѝ оставаха само два-три. Винаги когато бяха заедно в колата и някой ги засечеше или шофираше като идиот, тя казваше на баща си: „Свирни му здраво!“. Нямаше значение дали става дума за мъж или жена; реакцията неизменно беше: „Свирни му здраво!“.

Фъргюсън поздрави Паркър и покани двамата с Рейчъл в кабинета си. Стаята беше светла и приветлива, с боядисани лавици, на които медицинските учебници се редуваха с детски книжки. Картините на стената бяха предимно пейзажи и тук-там илюстрации от младежки романи, но нищо смущаващо или застрашително.

Отначало разговорът вървеше точно както Паркър беше очаквал. Сам, за голямо объркване на две трети от присъстващите, продължаваше да не показва признаци на травма от събитията около отвличането. Твърдеше, че няма много ясни спомени от случилото се, освен че са я грабнали и завлекли в мотелска стая. Преди да я нарани, похитителят започнал да кърви от множество места, а Сам се възползвала от ситуацията и избягала. Общо взето, същото беше казала на Паркър, а след това и на полицията. Когато той се опита да я притисне малко - лично и по „Скайп“, макар и само в отсъствието на Рейчъл, - тя реагираше на въпросите с един-единствен жест: слагаше пръст на устните си, сякаш му даваше знак да мълчи. Паркър знаеше какво значи това. Спомняше си думите ѝ, които му прошепна, когато за първи път разбра, че дъщеря му е различна: „Те винаги слушат. Трябва да бъдем внимателни, татко, защото ще чуят. Ще чуят и ще дойдат...“