Читать «Игра на дама» онлайн - страница 5

Но сега нямаше да е на моста. Финото й лице с полупрозрачна кожа сигурно наднича в старите входове из еврейския квартал Маре или може би бъбри с някоя жена, която продава пържени картофи, или си хапва топли наденички на булевард „Севастопол“. Отидох все пак до моста, но Мага я нямаше. Сега Мага не пресичаше пътя ми и макар че всеки знаеше адреса на другия и познавахме всяка дупка от стаите си на псевдостуденти в Париж, всяка пощенска картичка, отворила прозорче към Брак или Гирландайо, или към Макс Ернст в евтините гипсови орнаменти или в крещящите тапети, никой от нас не би потърсил другия в квартирата му. Предпочитахме да се срещаме на моста, на терасата на някое кафене, в някой киноклуб или наведени над някоя котка в някой двор из Латинския квартал. Бродехме, без да се търсим, но със съзнанието, че бродим, за да се намерим. О, Мага, във всяка жена, която приличаше на теб, се натрупваше някаква оглушителна тишина — остро, кристално безмълвие, което по-късно се свличаше тъжно като затварящ се мокър чадър. Точно така, Мага, чадър, може би си спомняш онзи стар чадър, който принесохме в жертва в една долчинка на парка Монсури една мразовита мартенска вечер. Изхвърлихме го, понеже, още когато го намери на площад „Конкорд“, не беше съвсем здрав, но ти все пак го ползва доста, предимно за да ръгаш в ребрата хората в метрото и в автобуса — неизменно несръчна и разсеяна, ти мислеше за кадънките или за фигурата, която две мухи описваха по тавана на вагона. Но онази вечер се изля истински порой и, когато влизахме в парка и ти гордо се опита да отвориш чадъра, в ръката ти се разрази буря от студени светкавици и черни облаци, парчета разкъсан плат падаха сред отблясъци от изтръгнати спици, а ние се смеехме като луди и, докато дъждът ни мокреше, си мислехме, че чадър, намерен на площад, трябва да умре достойно в парк, за да избегне лишения от благородство край в кошчето за боклук или зад бордюра на някоя алея; тогава го сгънах колкото се може по-добре, занесохме го на възвишението близо до мостчето над железницата и оттам го хвърлих с всичка сила в долчинката, покрита с мокра трева, докато ти надаваше вик, в който сякаш смътно долових проклятие на валкирия. И той потъна в долчинката като кораб, предал се на зелените води, зелените разбунени води, à la mer qui est plus félonesse en été qu’en hiver на вероломната вълна, Мага, според названията, които дълго и обстоятелствено изреждахме, влюбени в Жуанвил и в парка, прегърнати, подобни на мокри дървета или на актьори от страшно слаб унгарски филм. И остана в тревата, мъничък и черен като настъпено насекомо. Не помръдваше, никоя от пружините му не се опъна както преди. Край. Свърши се. О, Мага, но не бяхме доволни.