Читать «Игра на дама» онлайн - страница 7
Хулио Кортасар
Как бих могъл да подозирам, че нещо, което изглежда лъжа, ще се окаже истина — сцена от Фигари с виолетки по здрач, мъртвешки бледи лица, глад и побои по ъглите. По-късно ти повярвах, по-късно имаше причини, имаше я мадам Леони, която, гледайки ръката ми, преспала върху гърдите ти, почти повтори твоите думи. „Сега тя страда някъде. Винаги е страдала. Много е весела, обожава жълтото, нейната птица е косът, нейният час — нощта, нейният мост — «Пон-де-з-Ар».“ (Виненочервеното корабче, Мага, защо ли не отплавахме с него, докато още не бе станало късно.)
Забележи, още не се бяхме запознали, а животът старателно започна да заплита каквото трябва, за да ни раздели. Ти не можеше да се преструваш и аз веднага разбрах, че за да те видя, както аз искам, първо трябва да затворя очи и тогава — отначало нещо подобно на жълти звезди (те се рееха в кадифено желе), после скокливи червени следи, оставени от веселието и от часовете — постепенно навлизах в един свят Мага, целият несръчност и объркване, но също и папрати, подписани от паяка Клее, цирка Миро, огледалата от пепел Виейра да Силва, един свят, където ти се движеше като шахматен кон, който се движи като тур, който пък се движи като офицер. През онези дни ходехме в киноклубовете да гледаме неми филми, защото аз с тази моя култура, нали така, но ти, горкичката, не разбираше абсолютно нищо от онези пожълтели неистови конвулсии отпреди твоето раждане, от онази набраздена емулсия, по която се мятаха мъртъвци, обаче изневиделица се появяваше Харолд Лойд и ти се отърсваше от водата на съня, а накрая се убеждаваше, че е било чудесно, пък и Пабст, пък и Фриц Ланг. Малко ме дразнеха твоята мания за съвършенство, скъсаните ти обувки, отказът ти да приемеш приемливото. Ядяхме хамбургери на кръстовището при Одеон и отивахме с велосипеди до Монпарнас, до някой хотел, до някоя възглавница. Друг път обаче продължавахме до Порт д’Орлеан, опознавахме все по-добре района от празни участъци отвъд булевард „Журдан“, където понякога в полунощ се събираха членовете на Клуба на змията, за да разговарят с един сляп ясновидец — какъв стимулиращ парадокс. Оставяхме велосипедите на улицата и бавно навлизахме в пустеещите участъци, като се спирахме, за да гледаме небето, понеже това е едно от малкото места в Париж, където небето струва повече от земята. Пушехме известно време седнали върху купчина боклуци и Мага ме галеше по косата или тананикаше мелодии, които дори не бяха измислени — абсурдни речитативи, прекъсвани от въздишки или спомени. Аз използвах случая, за да си мисля за ненужни неща — метод, който бях започнал да практикувам преди години в болницата и който ми се струваше все по-нужен и плодотворен. С огромни усилия, като събирах образи, на които да се опра, и мислех за миризми и лица, успявах да измъкна от нищото чифт кафяви обувки, които бях носил в Олавария през 1940 г. Бяха с гумени токове и толкова тънки подметки, че когато валеше, чак душата ми подгизваше. Щом този чифт обувки бе в ръката на спомена, останалото идваше само — лицето на доня Мануела например или поетът Ернесто Морони. Но го отпъждах, понеже играта се състоеше в това да възстановиш само незначителното, ненатрапващото се, погиналото. Треперещ при мисълта, че няма да си спомня, разкъсван от желанието да си дам отсрочка, оглупял в стремежа си да целуна времето, най-сетне виждах до обувките тенекиената кутия от чай „Слънце“, която майка ми ми беше дала в Буенос Айрес. И чаената лъжичка, лъжичка капан, върху която черните мишлета изгаряха живи в чашата с гореща вода, като изпускаха цвъртящи мехурчета. Убеден, че паметта съхранява всичко, а не само Албертините и важните за сърцето и слабините събития, упорствах да възстановя обстановката на работната ми маса във Флореста, лицето на едно неприпомняемо момиче на име Хекрептен, подобните на лъжички писци от несесера ми за пети клас, и накрая се разтрепервах отчаян (понеже никога не успявах да си припомня тези писци, знам, че стояха в специално отделение, но не помня колко бяха, нито мога да определя точно момента, когато бяха два или шест) и продължавах, докато Мага не ме целунеше и не издухаше в лицето ми дима от цигарата и топлия си дъх, така тя ме връщаше при себе си, смеехме се и тръгвахме отново сред купчините боклук да търсим другите от Клуба. Тогава вече бях разбрал, че моят знак е търсенето — емблема на излизащите нощем без определена цел, аргумент на убийците на компаси. С Мага говорехме до изтощение за патафизика, понеже и на нея й се случваше (и нашата среща беше такава, и още толкова неща, тъмни като фосфора) все да попада в изключенията, да се вмества в рамки, различни от тези на другите хора, и всичко това, без да презираме когото и да било, без да се смятаме за изчезващи Малдорори или за някаква привилегирована разновидност на Мелмот Скиталеца. Не вярвам светулката да изпитва особено самодоволство от неоспоримия факт, че е едно от най-невероятните чудеса в този цирк, и все пак, стига да предположим, че тя има съзнание, ще разберем, че всеки път, щом коремчето й засияе, светещата гадинка сигурно усеща приятен гъдел от привилегията си. По същия начин Мага бе очарована от невероятните бъркотии, в които винаги се заплиташе, тъй като в живота й законите непрекъснато търпяха провал. Беше от тези, които разрушават мостовете със самото си преминаване или пък с плач и вик се сещат, че са видели на някоя витрина лотарийния билет, току-що спечелил пет милиона. Аз от своя страна бях свикнал да ми се случват умерено необикновени неща и не намирах, че е кой знае колко ужасно да вляза в тъмна стая за някоя плоча и да усетя как в дланта ми се мята живото тяло на гигантска стоножка, решила да поспи точно върху плочата. Или например да намеря доста сив или зелен мъх в кутия с цигари, да чуя изсвирването на локомотив точно в мига и точно с такъв тон, че да се включи ex officio в пасаж от симфония на Лудвиг ван, или да вляза в някоя