Читать «Игра на дама» онлайн - страница 319

5. — Това не доказва нищо — каза Роналд. — Човек плаче по много причини.

4. — Не си струва да ти отговарям. Тя би разбрала много по-добре. Всъщност всички вървим по един и същи път, само че едни тръгваме отляво, а други отдясно. Понякога, точно в средата, някой вижда парчето покривка с чашата за вино, вилицата, маслините.

3. — Говори образно — каза Роналд. — Все същият си е.

2. — Няма друг начин да се доближим до всичко изгубено, за което копнеем. Тя беше по-близо и го чувстваше. Единствената й грешка бе да иска доказателство, че тази близост струва колкото всичките ни ораторствания. Никой не можеше да й даде такова доказателство — първо, защото не сме в състояние да го измислим, и, второ, защото по един или друг начин сме се наместили добре в нашето колективно знание и се чувстваме удовлетворени. Знаем, че Литре ни осигурява спокоен сън и е подръка с всички отговори. И това е така, но само защото не сме в състояние да зададем въпросите, които ще го унищожат. Когато Мага питаше защо дърветата се обличат през лятото… безполезно е приятел, по-добре да млъкна.

1. — Да, всичко това не може да се обясни — каза Роналд.

(–34)

143.

Сутринта, заинатили се все още да не излизат от полудрямката, която ужасяващото звънене на будилника не успяваше да подмени с отчетливо будно състояние, си разказваха подробно сънищата от миналата нощ. Глава до глава, галейки се, заплитайки ръце и крака, се мъчеха да преведат с думи от външния свят всичко, което бяха преживели в часовете на мрака. Травълър, приятел на Оливейра от младежките години, бе възхитен от сънищата на Талита, от устата й, сгърчена или усмихната в зависимост от разказа, от жестовете и възклицанията, с които го подчертаваше, от наивните й предположения за причината и смисъла на сънищата й. После идваше неговият ред да разкаже своите и понякога, по средата на някой разказ, ръцете започваха да се галят и от сънищата преминаваха към любовта, заспиваха отново и пристигаха навсякъде със закъснение.

Докато слушаше Талита, леко лепкавия й от съня глас, докато гледаше косата й, разпиляна по възглавницата, Травълър се учудваше, че всичко може да бъде такова. Изпъваше пръст, докосваше слепоочието, челото на Талита. („И тогава сестра ми беше леля ми Ирене, но не съм сигурна“), уверяваше се, че на толкова малко сантиметри от собствената му глава имаше бариера („А аз бях гол на стърнището и виждах как белезникавата река се надигаше, гигантска вълна…“). Докато спяха, главите им се докосваха и ето, в една и съща физическа близост, в почти пълното съвпадение на движенията, на позите, на дъха, в една и съща стая, на една и съща възглавница, в един и същи мрак, с едно и също тик-так, едни и същи дразнители откъм улицата и града, едни и същи магнитни излъчвания, едно и също кафе, едно и също разположение на звездите, в една и съща нощ и за двамата, тук, плътно прегърнати, бяха сънували различни сънища, бяха преживели разнородни приключения, той се беше усмихвал, докато тя бягаше ужасена, той се явяваше отново на изпит по алгебра, докато тя пристигаше в белокаменен град.