Читать «Игра на дама» онлайн - страница 318

(–60)

142.

1. — Не знам каква беше — каза Роналд. — Никога няма да разберем. За нея знаехме само как действаше върху другите. Бяхме донякъде нейни огледала или тя беше огледало за нас. Не може да се обясни.

2. — Беше толкова глупава — каза Етиен. — Блажени са глупавите и така нататък. Говоря сериозно, кълна ти се, че цитирам насериозно. Дразнеше ме глупостта й, Орасио упорстваше, че е просто липса на информация, но грешеше. Съществува добре известна разлика между невежия и глупавия и нея я знае всеки, с изключение на глупавия, какъв късмет за него. Вярваше, че образоването, това прословуто образоване, ще й даде интелигентност. Бъркаше знанието с разбирането. Горкичката, разбираше толкова добре много неща, за които ние бяхме невежи, понеже ги знаехме.

3. — Не изпадай в ехолалия — каза Роналд. — Цялото това тесте антиномии и поляризации. За мен глупостта й беше цената затова, че бе толкова растителна, толкова охлювна, толкова прилепнала за най-загадъчните неща. Ето, виж, не можеше да повярва на названията, трябваше да пипне с пръст нещо и само тогава го приемаше. Така не се стига много далеч. Нещо като да загърбиш целия Запад, Школите. Лошо е, ако живееш в град, ако трябва да си изкарваш прехраната. Това я разяждаше.

4. — Да, да, но затова пък беше способна да изпита безгранично щастие, понякога аз съм бил завистлив свидетел на това. Формата на някоя чаша, например. Търся ли аз нещо друго в живописта, кажи ми? Претрепвам се, изисквам от себе си да измина изтощителни маршрути, за да стигна до една вилица, до две маслини. Солта и центърът на света трябва да са някъде тук, на това парче от покривката. Тя идваше и го чувстваше. Една нощ се качих в ателието, намерих я пред една картина, завършена сутринта. Плачеше, както само тя умееше да плаче, с цялото си лице, ужасно и чудесно. Гледаше картината ми и плачеше. Не бях достатъчно мъж, за да й кажа, че сутринта и аз плаках. Като си помисля, че това щеше да я успокои, знаеш колко много се съмняваше, колко незначителна се чувстваше, обкръжена от блясъка на нашия остър ум.

5. — Човек плаче по много причини — каза Роналд. — Това не доказва нищо.

6. — Поне доказва контакт. Колко други пред това платно са го оценявали със зализани фрази, изброявали са влияния, с всички възможни коментари около него. Виждаш ли, трябва да се стигне до ниво, където да е възможно обединяването на двете неща. Аз мисля, че съм там, но съм един от малкото.

7. — На малцина ще бъде царството — каза Роналд. — Всяко нещо е добро за теб, за да си придадеш важност.

6. — Знам, че е така — каза Етиен. — Знам го. Но ми отне цял живот да съединя двете си ръце: лявата — със сърцето, дясната — с четката и чертожния триъгълник. Отначало бях от онези, които гледат Рафаел и мислят за Перуджино, скачат като скакалци върху Леон Батиста Алберти, установяват връзки, спояват, Пико оттук, Лоренцо Вала оттам, но, обърни внимание, Буркхарт казва нещо, Беренсон отрича, Арган мисли, това синьо е сиенско, този тип платно идва от Мазачо. Не си спомням кога, беше в Рим, в галерия „Барберини“, анализирах един Андреа дел Сарто, анализирах, както се казва, и в един миг видях. Не искай да ти обяснявам каквото и да било. Видях (и не цялата картина, само един детайл в дъното, една фигурка на някакъв път). Просълзих се, това е всичко, което мога да ти кажа.