Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 30

Бан кимна. Манианските оръдия мълчаха вече повече от седмица. Говореше се, че в цялата империя е бил обявен траур заради смъртта на сина на матриарха. Отбранителните оръдия на Бар-Кхос бяха последвали примера, макар и само за да пестят черния барут.

Гласът му беше тъжен, когато заговори:

— Преди десет години беше така — преди обсадата и войната. Чуваха се просто звуците от ежедневието на града. — Бан въздъхна отново. — Чудя се дали някога отново ще е така.

— Звучиш загрижено — каза тя и присви очи, наблюдавайки изражението му. — Да не си чул нещо?

За момент Бан усети напрежение в гърдите си, мускулите около сърцето му се стегнаха. В мислите си той видя далечния проблясък на пожари като градове, които горят.

— Не — излъга я той. — Не че дори да бях чул, щях да мога да ти кажа. — Бан стисна рамото й и се опита да уталожи напрежението в гърдите си, като дишаше дълбоко. — Просто много неща са ми на главата, това е всичко.

Тя не го попита нищо повече, само сложи глава върху биещото му сърце.

— Не трябва да се измъчваш толкова — прошепна му тя.

— Защо казваш това?

— Защото се тревожиш като някоя старица. Твърде много мислиш. — Тя надигна глава и потупа два пъти лявото му слепоочие.

Той се насили да се усмихне.

— И майка ми е същата. Все се тревожи за нещо.

Тя кимна разбиращо.

Бан я огледа цялата, както лежеше изтегната върху него — леката червенина от вдишването на дрос, ухапването върху шията й с точната големина на неговата челюст. Отново се беше държал грубо с нея.

Кога за последен път съм хапал така похотливо Марлий? — зачуди се той. Осъзна, че не се е случвало от раждането на сина им. Преди войната, когато и двамата бяха млади и безгрижни.

Бан прокара пръст по гладката кожа на рамото й.

Така или иначе ще се чувствам виновен — каза си той.

Без предупреждение се претърколи върху нея. За момент в очите й се появи изненада, която обаче изчезна, заменена от нещо непонятно, когато той се наведе и я целуна по шията.

Той започва да губи контрол — помисли си Кърл, когато Бан си тръгна и тропотът на ботушите му заглъхна по външните стълби. Кърл беше виждала това да се случва с други войници, побъркали се по време на обсадата — мъже на прага да се пречупят и да обърнат наопаки живота на хората около тях в трескаво търсене на някакъв изход. Беше забелязала, че те винаги са най-грубите, но в действителност Бан не се държеше толкова лошо с нея. По-скоро беше пламенно страстен, сякаш просто имаше нужда да забрави за сегашния си живот по време на тези кратки часове с нея. Приличаше повече на самоубиец, отколкото на човек, който ще изпадне в застрашаваща околните лудост.

Въпреки това не й харесваше страхът в гласа му, когато говореше за замлъкването на оръдията. Сякаш беше обречен, сякаш всички те бяха обречени. Не искаше да чува такива неща. Нека той споделя тревогите си с жена си, чието име продължава да крещи, когато се разгорещяха.

Кърл се изправи и пъхна заплащането си в кесията с монети, скрита в саксията на джубата. Вътре имаше шепа сребърни монети и малко повече медни. Не беше много за цялата работа, която беше свършила. С все по-оскъдните доставки на храна в града, което водеше до все по-високи цени, Роза беше принудена да иска все повече пари за ядене и на Кърл от седмица на седмица й беше все по-трудно да спестява дори и тази малка сума.