Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 12

Дийджит отпи от виното си и се заслуша в думите му. На балкона стояха неколцина други жреци, които наблюдаваха или тихо разговаряха помежду си. Че остана на мястото си. Внимаваше да не се докосва до виното си, както и да не облизва устните си.

Сякаш по свое желание очите му започнаха да изучават подробностите на картата — той обичаше такива произведения на изкуството.

Отбеляза преобладаващо белия й цвят, който представляваше народите под властта на Ман — свидетелство, че империята се е разпростряла върху по-голямата част от познатия свят като нашествие на ледници. След това започна да изучава по-топлото розово на онези, които все още й устояваха — изолираната и самотна Лига на Свободните пристанища в южната част на Мидерес; Занзахар и Халифата на алхази на изток, единствените доставчици на черен барут от загадъчните земи на Небесните острови; както и петънцата на малките кралства в планините Арадерес и Високия Паш.

Знаеше, че скоро ще рискува живота си в някоя от тези оцветени в розово като човешка кожа страни, където щеше да участва в нашествието и да помага да бъдат разгромени хората, които империята бе заклеймила като свои най-опасни врагове. Макар Че да подозираше, че причината беше най-вече в богатството им от зърно и минерали, както, разбира се, в незачитането им на култа на Ман. Въпреки това така щеше да има шанс да напусне ограниченото пространство на Ку’ос с целия му фанатизъм, параноя и игри за власт, които бяха кръвта, течаща във вените на имперската столица, както и свързаните с тях дребни и незначителни убийства, превърнали се до голяма степен в негов живот.

Че погледна към прозореца в отсрещния край на вътрешния балкон, който гледаше на север към спящата метрополия на Ку’ос. Няколко небесни кораба се носеха над него. Задвижващите ги тръби оставяха следи от огън и дим по звездното небе. Под тях като огромна ръка от проблясващи светлини, очертана от изкуствено създадената брегова линия на фона на тъмния покров на морето, лежеше островният град.

Че проследи контурите на голямата колкото остров ръка, докато вниманието му не се спря върху Първото пристанище — водното пространство между „палеца“ и „показалеца“ на острова, където в мрака проблясваха нощните фенери на флотата, която щеше да го отведе във войната веднага щом заповедта бъде дадена.

— Както ни учи Нихилис — казваше говорещият под него — и както сме правили, усъвършенствайки се през годините на нашето разрастване, едната ни ръка управлява със сила, а другата — със съгласие. Хората трябва да бъдат съпричастни чрез своето подчинение на Ман. Трябва да проумеят, че това е най-добрият и най-истинският начин, по който да живеят. Ето защо, когато орденът завладял Ку’ос по време на Най-дългата нощ, той се отървал от момичето кралица и старите политически партии на благородниците, но въпреки това запазил демократичното събрание. И затова гражданите на централната част на Средната империя гласуват за Върховен жрец на своя град и за по-незначителните администратори на различните райони. Този акт ние наричаме „ръката на съучастието“, ръката, която позволява на хората да имат малко участие в управлението на собствения си живот или поне им създава усещането за това. Това е тайната на нашия успех, макар че едва ли може да се нарече „тайна“. Благодарение на това управляваме толкова успешно.