Читать «Злочестината на господин Хъгинботъм» онлайн

Натаниел Хоторн

Злочестината на господин Хъгинботъм

Един младеж, продавач на тютюн по професия, пътуваше от Мористаун, където бе имал вземане-даване главно с настоятеля на шейкърската община, към селището Паркърс Фолс на река Селмън. Имаше си спретната малка каручка, боядисана в зелено, с по една кутия пури, изрисувана върху двете странични дъски, и един индиански вожд отзад, хванал лула и златен тютюнев стрък. Търговецът караше чевръста кобилка и бе младеж с прекрасен характер, ловък в пазарлъка, заради което янките го харесваха още повече, тъй като сам съм ги чувал да казват, че предпочитат да си имат работа с оправно момче вместо с някой мухльо. Особено много го обичаха хубавите момичета от поречието на Кънектикът, чието благоволение печелеше като им подаряваше от най-хубавия си тютюн за пушене — добре знаеше, че селските девойки в Нова Англия са големи любителки на лулата. Освен това, както ще проличи от моя разказ, търговецът бе любопитен и малко нещо клюкар — умираше да чуе някаква новина и изгаряше от нетърпение да я преразкаже.

След като закуси рано-рано в Мористаун, продавачът на тютюн, който се казваше Доминикъс Пайк, пропътува седем мили през пустинна гориста местност, без да размени дума с някого освен със себе си и с малката сива кобила.

Понеже вече бе станало седем часът, той нямаше търпение да научи първата за деня клюка, така както търговецът в града няма търпение да прочете утринния си вестник. Известна възможност сякаш се появи, когато след като запали пура с помощта на увеличително стъкло, търговецът съзря някакъв човек да преваля хребета на хълма, в чието подножие той бе спрял зелената си каручка. Доминикъс го наблюдаваше как се спуска и забеляза, че носи вързоп, провесен на тояга през рамо, и крачи морно, но решително. Нямаше вид като да е тръгнал в ранна утрин, а по-скоро изглеждаше сякаш е вървял цяла нощ и има намерение да прави същото през целия ден.

— Добро утро, господине — обади се Доминикъс, когато разстоянието се скъси достатъчно, за да бъде чут. — Хубава крачка сте опънали. Какво ново из Паркърс Фолс?

Човекът придърпа широката периферия на сивата си шапка над очите и доста навъсено отвърна, че не идва от Паркърс Фол, за който търговецът бе попитал, тъй като това бе целта на днешния му преход.

— Ами тогава — подхвана пак Доминикъс Пайк, — да чуем какво ново е станало там, откъдето идвате. Не държа специално на Паркърс Фолс. Всяко друго място върши работа.

Притиснат по този начин, пътникът, достатъчно зловещ на вид, за да няма желание човек да го среща в пуста гора, като че се замисли за миг. Изглежда или ровеше из паметта си за някаква новина, или пък преценяваше дали да я съобщи. Най-подир се качи на стъпалото на каручката и прошепна в ухото на Доминикъс, макар че и да беше крещял, никоя жива душа нямаше да го чуе.

— Сетих се, една дреболия — каза той. — В осем часа снощи старият господин Хигинботъм от Кимбълтън бе убит в градината си от един ирландец и един черен. Обесили го на клона на една круша, където никой няма да го открие до сутринта.