Читать «Златото на инките» онлайн
Клайв Къслър
Клайв Къслър
Златото на инките
В памет на д-р Харолд Еджъртън, Боб Хес, Ерик Шонстедт и Питър Трокмортън, обичани и уважавани от всички, до чийто живот са се докосвали.
Загадъчните пришълци
Те дойдоха от юг с изгрева на слънцето, трептящи като привидения в пустинен мираж, докато се плъзгаха по осеяната със слънчеви зайчета вода. Правоъгълните памучни платна на флотилията от салове висяха отпуснати неподвижно под ведрото синьо небе. Не се чуваха команди. Екипажите потапяха и натискаха греблата в призрачна тишина. Високо над главите им ту се спускаше, ту се извисяваше един ястреб, сякаш показваше на кормчиите пътя към лишения от растителност остров, който се издигаше в центъра на вътрешното море.
Саловете бяха построени от снопове тръстика, завързани и извити в двата края. Всеки корпус се състоеше от шест снопа, с кил и напречни греди от бамбук. Извисяващите се нос и кърма бяха оформени като змии с кучешки глави, вдигнали челюсти към небето, сякаш виеха срещу луната.
Вождът, който командваше флота, седеше върху приличен на трон стол, поставен върху заострената предна част на челния сал. Той беше облечен в памучна туника, украсена с тюркоазни плочици и пъстро избродиран вълнен плащ. На главата му имаше шлем, окичен с пера, а върху лицето — златна маска. Украшенията за уши, масивната огърлица и гривните за ръце също хвърляха златисти отблясъци на слънцето. Дори обувките му бяха изработени от злато. Това, което правеше гледката още по-смайваща, беше, че накитите на членовете на екипажа не отстъпваха по великолепие на неговите.
Покрай брега на плодородната земя, заобикаляща морето, туземното население със страх и почуда наблюдаваше чуждестранната флотилия, появила се неканена в техни води. Нямаше опити за защита на територията им от нашествениците. Прости ловци и земеделци, те поставяха капани за зайци, ловяха риба, жънеха растенията, които сееха и събираха ядкови плодове. Културата им беше архаична, необяснимо различаваща се от тази на съседите им на изток и на юг, които бяха създали простиращи се нашир и надлъж империи. Те живееха и умираха без някога да са издигнали масивни храмове на безбройни богове и сега наблюдаваха в захлас изложените на показ богатство и мощ, които се носеха по водата. В съзнанието си всички възприемаха флотилията като чудодейна поява на богове воини от света на духовете.
Без да обръщат внимание на струпаните на брега хора, загадъчните чужденци продължаваха да гребат към своята крайна цел. Мисията, с която бяха натоварени, беше свещена и нищо не можеше да ги отклони от нея. Те невъзмутимо тласкаха саловете си напред и нито една глава не се обърна, за да покаже, че е забелязала смаяната публика.
Те се насочиха право към стръмните, покрити със скали склонове на малката планина, която представляваше остров, издигащ се на 200 метра над морската повърхност. Той беше необитаем и в по-голямата си част лишен от растителност. На местните жители, които населяваха континенталната част, островът беше известен като мъртвия великан, защото билото на дългата, ниска планина приличаше на тялото на жена, заспала непробуден сън. Илюзията се подсилваше от призрачното, дължащо се на слънцето сияние, което се излъчваше от нея.
